Не липсваха и хищници: диви прасета, които не се плашеха от нищо, свирепи и месоядни, черни и космати, големи като крави; динго, местните диви кучета, които се прокрадваха ниско по земята и се сливаха с тревата; гарвани със стотици, които печално грачеха от обрулените бели скелети на мъртви дървета; орли и соколи, които кръжаха, оставили се да ги носят въздушните течения.
Те бяха опасни за овцете, особено по време на ягнене. Кенгурата и зайците изяждаха тревата, прасетата и дингото изяждаха агнетата, телетата и болните животни, а гарваните кълвяха очите. Клийри скоро се научиха да стрелят и започнаха да носят пушки на седлото до себе си — било да съкратят мъките на някое умиращо животно, било да убият глиган или динго.
Момчетата ликуваха и си мислеха, че това е истинският живот. Никой от тях не тъгуваше за Нова Зеландия. И понеже мухите кацаха като върху сладко по ъглите на очите им, по ноздрите, устата и ушите им, те се научиха като австралийците да закачат на връвчици по цялата периферия на шапките си тапи, които се полюшваха и подскачаха. За да не влизат в крачолите на широките им панталони разни гадини, те завързваха под коленете ивици кожа от кенгуру, на които местните жители казваха „жартиери“, надсмиваха се на глупавото название, но покорно приемаха необходимостта от тях. Нова Зеландия беше далеч по-скучна; тук бе истинският живот.
На жените, принудени да се грижат за домакинството и за онова, което бе непосредствено около къщата, животът тук им се нравеше много по-малко, защото нямаха нито свободно време, нито уважителен повод да яздят и тяхната работа не беше нито привлекателна, нито разнообразна както тази на мъжете. Само им беше по-трудно да вършат онова, което им бе отредено: да готвят, чистят, перат, гладят, да се грижат за бебето. Трябваше да преодоляват жегата, прахта, многото стъпала, калната вода, почти постоянното отсъствие на мъжете, да носят и да цепят дърва, да изпомпват вода, да колят кокошки. Най-тежко понасяха жегата, а бе все още ранна пролет; въпреки това термометърът на верандата всеки ден се качваше до тридесет и осем градуса. В кухнята, където гореше печка, беше четиридесет и осем градуса.
Облеклото им, състоящо се от много пластове, прилепваше плътно към тялото според условията в Нова Зеландия, където в къщите бе почти винаги хладно. Мери Карсън, излязла да се поразходи и да навести снаха си, огледа презрително памучната рокля на Фий, дълга до земята и затворена по врата. Самата тя бе облечена по новата мода с кремава копринена рокля само до средата на прасците, непристегната в талията, със свободни, къси до лактите ръкави и с дълбоко деколте.
— Фиона, ами ти си отчайващо старомодна — отсъди тя, докато обхождаше с поглед гостната, прясно боядисана в кремаво, с персийските килими на пода и изящните старинни мебели.
— Нямам време да бъда друга — отвърна Фий кратко, не както подобава за ролята й на домакиня.
— Сега ще ти остава повече време, като ги няма мъжете по цели дни и не трябва да готвиш и за тях. Скъси си полите и престани да носиш фусти и корсети, защото ще умреш от горещина през лятото. Може да стане много по-горещо, да знаеш. — Очите й се спряха върху портрета на красивата руса жена в кринолин, стил „императрица Евгения“. — Коя е тя? — посочи Мери.
— Баба ми.
— Наистина ли? Ами мебелите и килимите?
— Мои са, от баба ми.
— Така ли? Мила ми Фиона, ти май не си се омъжила много сполучливо.
Фий никога не изпадаше в гняв и сега също запази спокойствие, само тънките й устни се свиха още повече.
— Не мисля така, Мери. Имам добър съпруг, което ти би трябвало сама да знаеш.
— Но няма пукнат грош. Как е моминското ти име?
— Армстронг.
— Сериозно? Да не би да си от рода на Родерик Армстронг?
— Той е най-големият ми брат. Кръстен е на името на прадядо ни.
Мери стана и размаха широката периферия на шапката си, за да отпъди мухите — те нямаха никакъв страх от хората.
— Значи, ти си от по-добро потекло, отколкото са Клийри, дори да трябва сама да го призная. Толкова ли си обичала Пади, че си се отказала от всичко?
— Подбудите ми за онова, което върша, Мери — отвърна Фий с равен глас, — са моя лична работа. Не обичам да говоря за мъжа си, дори и да е със сестра му.
Двете бръчки покрай носа на Мери Карсън се вдълбаха, а очите й като че ли изпъкнаха малко.
— Много си била важна!
Тя повече не дойде, но икономката й мисис Смит наминаваше често и повтаряше съветите на Мери Карсън за облеклото им.