— Мусонът иде — рече той, докато си свиваше цигара, и посочи купчините зеленчуци с камшика си. — И Купър, и Барку, и Диамантина са си напълнили коритата, а Преливникът наистина прелива. Цялата вътрешност на Куийнсленд е две стъпки под водата, та ония клетници се чудят къде да си приютят овцете.
Изведнъж настана сдържана паника. Пади и момчетата работеха като луди, за да преместят овцете от ниските пасища колкото може по-далеч от реката и от Барун. Дойде и отец Ралф, оседла коня си и тръгна с Франк и най-добрите кучета към две неразчистени още кошари покрай Барун, а Пади и още двама овчари взеха всеки по едно от момчетата и се отправиха в други посоки.
Отец Ралф разбираше от овцевъдство. Яздеше една чистокръвна кестенява кобила, подарена му от Мери Карсън, облечен беше в безупречно скроени кожени бричове, лъснати високи бежови ботуши и чисто бяла риза с дълги ръкави, навити по мускулестите му ръце, и отворена на врата, така че се виждаха гладките му загорели гърди. В старите си торбести сиви панталони, привързани с връв, и със сивата долна фланела Франк се чувстваше като бедния роднина. А и точно такъв си беше — помисли си той с горчивина, като следваше през чемширите и боровете отвъд реката стройните фигури на ездач и кобила. Самият той яздеше един от петнистите коне на фермата, злонравно и упорито животно, което свирепо мразеше другите коне. Кучетата скимтяха и лудуваха от възбуда, боричкаха се и ръмжаха едно срещу друго, докато не ги разтървеше плясъкът на камшика, размахан гневно от отец Ралф. Имаше ли нещо, което този човек да не умее да върши? Владееше всички сигнали, с които подканваха кучетата, и въртеше камшика много по-умело от Франк, още не овладял това екзотично австралийско изкуство.
Голямото куийнслендско куче начело на впряга се привърза робски към свещеника и безропотно му се подчиняваше, с което явно искаше да покаже, че Франк е втора ръка човек. На Франк му беше почти безразлично. От синовете на Пади само той не хареса живота в Дройда. Толкова голямо беше желанието му да напусне Нова Зеландия, но не за да стигне дотук. Мразеше да обикаля постоянно кошарите, да нощува върху твърдата земя, мразеше и тези свирепи кучета, които никой не погалваше, а когато не служеха добре — ги застрелваха.
Но сега язденето под сгъстяващите се облаци приличаше малко на приключение и дори дърветата, които се огъваха и пукаха, танцуваха като че ли от чудата радост. Отец Ралф работеше като обзет от лудост: насъскваше кучетата по нищо неподозиращите стада и глупавите влакнести животни подскачаха и блееха подплашени, докато бързите им преследвачи, снижени в тревата, ги събираха и натирваха накуп. Само благодарение на кучетата малкото хора успяваха да се справят с чифлик като Дройда; обучени да пазят овце или едър добитък, кучетата бяха удивително умни и не им трябваха много напътствия.
До вечерта отец Ралф и кучетата, а зад тях Франк, който въпреки старанието си не беше кой знае колко в помощ, изкараха овцете от цяло едно пасище — иначе работа за няколко дни. Докато разседлаваше кобилата си край група дървета до портата на второто пасище, отецът говореше бодро, че ще успее да изкара добитъка и оттам, преди да дойде дъждът. Кучетата се бяха проснали в тревата с изплезени езици, а чистокръвният куийнсленд се умилкваше в краката на свещеника. Франк измъкна от торбата на седлото си няколко гнусни къса месо от кенгуру и ги метна на кучетата, а те се нахвърлиха върху тях, като завистливо се зъбеха и се хапеха помежду си.
— Свирепи животни, дявол да ги вземе — каза той. — Не са кучета, ами истински чакали.
— Може би са по-близо до кучето, както бог го е създал — възрази кратко отец Ралф. — Винаги нащрек, умни, буйни и почти съвсем диви. Аз лично ги предпочитам пред домашните. — И се усмихна. — И котките са такива. Не си ли ги забелязал покрай хамбарите? Диви и свирепи като пантери. Не пускат човек да припари. Но ловуват великолепно и не чакат да ги храни господарят.
Той изрови от чантата на седлото си парче студено свинско и завит в хартия хляб с масло, отряза си от месото и подаде другото на Франк. Като постави хляба с маслото на един дънер между двамата, той с нескрито удоволствие заби белите си зъби в месото.
Наблизо растеше самотен кедър и отец Ралф го посочи с цигарата си.
— Там ще спим — рече той, отвърза одеялото си и взе седлото.
Франк го последва до дървото, смятано за най-красивото в тази част на Австралия. Листата му бяха гъсти и бледозелени, с почти съвършено обла форма. Короната му започваше толкова близо до земята, че овцете лесно я стигаха, поради което всеки такъв кедър отдолу бе подстриган равно и гладко и приличаше на огромен градински храст. Ако завалеше дъжд, кедърът щеше да им даде по-добър подслон от което и да е друго дърво, защото короните на повечето австралийски дървета бяха по-рехави, отколкото на дърветата в страни с повече дъжд.