— Не си щастлив, нали, Франк? — запита отец Ралф, като се изтегна с въздишка и взе да свива нова цигара.
От мястото си, няколко стъпки встрани, Франк се обърна и го изгледа недоверчиво.
— Какво значи да си щастлив?
— Това, което са сега баща ти и братята ти. Но не и ти, нито майка ти и сестра ти. Не ти ли харесва Австралия?
— Тази Австралия — не. Искам да отида в Сидни. Там може да успея да стана нещо.
— В Сидни ли? Та той е бърлога на престъпници — засмя се отец Ралф.
— Няма значение. И тук затъвам като в Нова Зеландия. Пак не мога да се махна от него.
— От него?
Франк веднага съжали за думите си и млъкна. Лежеше и гледаше листата.
— На колко си години, Франк?
— На двадесет и две.
— А досега отделял ли си се от семейството си?
— Не.
— Ходил ли си да танцуваш? Имал ли си приятелка?
— Не. — Франк не искаше да обяснява.
— Тогава той не ще може да те задържи за дълго.
— Ще ме държи — до края на живота ми.
Отец Ралф се прозя и се нагласи да спи.
— Лека нощ — рече той.
На сутринта облаците бяха по-ниско, но целия ден не заваля и те успяха да изпразнят и второто пасище. Малко възвишение пресичаше Дройда от североизток на югозапад — от единия до другия край, и те събраха всичкия добитък от пасищата, през които минаваше то, за да могат животните да се качат по-нависоко, ако водата залее насипа на реката и на Барун.
Заваля още при здрачаване и Франк и свещеникът препуснаха към брода в реката, който беше под къщата.
— Вече няма смисъл да мислим за животните — викна отец Ралф. — Забивай шпорите, момче, ако не искаш да затънеш в тинята.
За няколко секунди се намокриха до кости. Подгизна и изсъхналата като камък земя. Глинестата почва стана море от кал, в която конете потъваха до коляно и залитаха. Докъдето все още имаше трева, те успяваха да се задържат, но бреговете на потока бяха съвсем отъпкани и там ездачите трябваше да слязат. Освободени от товара си, конете закрачиха уверено, но Франк все залиташе. Беше по-хлъзгаво и от пързалка. Те изпълзяха до върха на насипа и отвъд се плъзнаха надолу като гюллета. Каменистият път, покрит обикновено с трийсетина сантиметра лениво течаща вода, сега беше под повече от метър буйна пяна. Франк чу свещеника да се смее. Подканвани от виковете на мъжете и от пляскането на пропитите им с вода шапки, конете се изкачиха благополучно по другия бряг, което Франк и отец Ралф не успяха да сторят. При всеки опит се подхлъзваха обратно надолу. Свещеникът тъкмо бе предложил да се покатерят на една върба, когато Пади, разтревожен от пристигналите коне без ездачи, дойде с едно въже и ги изтегли.
Като се усмихваше и клатеше глава, отец Ралф отклони гостоприемната покана на Пади.
— Чакат ме в голямата къща — обясни той.
Мери Карсън чу гласа му преди слугите, понеже той бе решил да мине край предната фасада, та да влезе по-бързо в стаята си.
— Как може да влезеш в този вид? — заговори го тя, застанала на верандата.
— Тогава бъдете така любезна и ми донесете няколко пешкира и куфарчето ми.
Облегната на полуотворения прозорец към гостната, тя го гледаше без стеснение как си сваля ризата, ботушите и панталоните и как бърше калта от себе си.
— Не съм виждала по-красив мъж от теб, Ралф де Брикасар — рече тя. — Защо свещениците обикновено са толкова хубави? Дали е от ирландската кръв? Ирландците са красив народ. Или пък защото красивите мъже търсят в расото убежище от последиците на чара си? Обзалагам се, че момичетата в Гили просто чезнат от мъка по теб.
— Отдавна съм свикнал да не обръщам внимание на влюбени момичета — отвърна той през смях. — Всеки духовник под петдесет години може да стане прицел на някоя от тях, а ако е под тридесет и пет, обикновено всички въздишат по него. Но само протестантките дръзват открито да ме съблазняват.
— Защо никога не отговаряш направо на въпросите ми? — Мери Карсън се изправи, сложи ръка на гърдите му и я задържа там. — Обичаш насладите, Ралф — ето, правиш и слънчеви бани. Целият ли си загорял така?
Той се усмихна, наведе глава и смехът му заглъхна в косата й, докато ръката му разкопчаваше памучните долни гащи. Като се смъкнаха на земята, той ги ритна настрана и застана като някоя скулптура от Праксител, а тя го обикаляше бавно и го разглеждаше.