Усилията му през последните два дни го бяха екзалтирали също както и внезапното му откритие сега, че тя е може би по-уязвима, отколкото беше предполагал. Но тъй като я познаваше достатъчно добре, не се побоя да запита:
— Искате ли да ви любя, Мери?
Тя погледна отпуснатия му член и хрипкаво се изсмя:
— И през ум не ми минава да ти създавам такива главоболия. Чувстваш ли нужда от жени, Ралф?
Той отметна пренебрежително глава:
— Не.
— А от мъже?
— Още по-малко. Не ми трябват.
— Сам ли тогава?
— Това пък най-малко.
— Интересно. — Тя бутна прозореца догоре и прекрачи в гостната. — Ралф, кардинал де Брикасар! — подразни го тя. Но като престана да усеща проницателния му поглед, отпусна се в креслото и сви юмруци в безмълвен ропот срещу прищевките на съдбата.
Гол, отец Ралф слезе от верандата и пристъпи на равно подстриганата поляна, вдигнал ръце над главата си, със затворени очи. Остави се на дъжда да го облива с топли, бързи, всепроникващи струи — прелестно усещане по голата кожа. Беше съвсем тъмно. Но членът му си остана отпуснат.
Потокът излезе от бреговете си и водата се вдигна по коловете под къщата на Пади, разля се пред стопанския двор, та чак до голямата къща.
— Утре ще спадне — рече Мери Карсън, когато Пади разтревожен отиде да й съобщи.
Както обикновено тя беше права. През следващата седмица водата се оттегли и накрая реките се прибраха в коритата си. Показа се слънцето, температурата скочи над тридесет и седем градуса на сянка. Тревата сякаш се устреми към небето: висока над коленете, измита от дъжда и светнала до позлата, очите чак заболяваха. Изчистени от прахта, дърветата заблестяха и по-бъбриви от всякога, ятата папагали се върнаха там, откъдето бяха излетели, когато дъждът лъсна пъстроцветните им тела сред клоните.
Отец Ралф се бе заел отново да укрепява духа на поизоставените си енориаши, спокоен, че няма да го мъмрят: под простата бяла риза, до сърцето му, бе скътан чек за хиляда лири. Епископът щеше да е във възторг.
Овцете бяха натирени обратно в пасищата си, а Клийри се видяха принудени да възприемат тукашния навик да се почива следобед. Ставаха в пет, свършваха си всичката работа до пладне и рухваха изнемощели, потръпващи и потни — чак до пет следобед. Така беше и с жените в къщи, и с мъжете по пасищата. Онова, което не успяваха да свършат рано, оставяха за след пет. Вечеряха след залез на верандата. Освен масата там бяха изнесени и всички легла, понеже жегата ги мъчеше и нощем. Живакът сякаш седмици наред, денем и нощем, не бе падал под тридесет и седем градуса. Бяха забравили вкуса на говеждото и ядяха само овнешко, преди да се е развалило. Жадуваха за разнообразие при това неизменно редуване на печени овнешки котлети, яхния от овнешко, пай по овчарски с кълцано овнешко, овнешко със сос, овнешки бут на скара, мариновано овнешко, овнешко на фурна.
Но началото на февруари донесе рязка промяна в живота на Меги и Стюърт. Изпратиха ги в манастира на Гилънбоун, в пансион, понеже по-близо нямаше училище. Хал — каза Пади, — като му дойде времето, ще учи задочно към доминиканското училище в Сидни. А тъй като Меги и Стюърт бяха вече свикнали с учители, Мери Карсън щедро предложи да ги издържа в училището на Светия кръст. Пък и Фий беше твърде заета около Хал, та да наглежда задочното им обучение. По негласно споразумение още отначало се знаеше, че Джек и Хюи няма да продължат образованието си: те бяха необходими на Дройда, а и земята ги влечеше.
За Меги и Стюърт животът в манастира беше необичаен и спокоен след Дройда и най-вече след училището на Светото сърце в Уахин. Отец Ралф беше намекнал на монахините, че тези две деца са негови протежета, а леля им е най-богатата жена в Нови Южен Уелс. Така стеснителността на Меги се превърна от порок в добродетел, а затвореният характер на Стюърт и навикът му с часове да седи зареян някъде в безкрая му спечелиха епитета „светец“.
Беше много тихо, понеже в пансиона имаше малко деца: хората в околността, които бяха достатъчно богати, за да изпратят чедата си в пансион, винаги предпочитаха Сидни. Манастирът миришеше на чисто и на цветя, в тъмните коридори с високи сводове цареше покой. Говореше се тихо, животът протичаше като зад тънък черен воал. Никой не ги биеше, никой не ги навикваше и отец Ралф не ги забравяше.
Идваше често да ги види и толкова често ги взимаше при себе си в презвитерството, че реши да боядиса спалнята на Меги там в светлозелено, да купи нови завеси и нова покривка за леглото. Стюърт спеше в стая, която едно след друго бяха боядисвали в бежово и в кафяво, и на отец Ралф през ум не му минаваше да се запита дали момчето се чувства добре. Стю беше на заден план и го канеха само за да не се обиди.