Но когато в 1776 г. вратите на Америка се затворили, Англия установила, че няма къде да дене постоянно множащите се престъпници. Затворите били претъпкани и онези злосторници, за които вече не стигало място в тях, наблъсквали в стари гниещи кораби, заседнали из речните устия. Но трябвало нещо да се направи и го направили. С голямо нежелание, понеже това означавало разход на няколко хиляди лири, наредили на капитан Артър Филип да се отправи към Грейт Саутлънд. Било 1787 г. Във флотилията му — единадесет кораба — имало хиляда каторжници освен моряците, офицерите и контингента морски пехотинци. Ни помен от славните одисеи в името на свободата. В края на януари 1788 г., осем месеца след като отплувала от английски бряг, флотилията пристигнала в Ботъни бей. Негово величество лудият крал Джордж Трети бе намерил ново бунище за своите каторжници — колонията Нови Южен Уелс.
В 1801 г., когато бил точно на двадесет години, Родерик Армстронг бил осъден на доживотна каторга отвъд океана. Потомците му твърдели впоследствие, че той произлиза от благородническата фамилия Съмърсет, която загубила богатствата си след американската революция, и че всъщност бил невинен, но никой все пак не се заел да проследи потеклото на знаменития си прадядо. Те просто се греели на сиянието от славата му, като добавяли и по малко от себе си.
Независимо какъв е бил произходът и положението му в Англия, Родерик Армстронг бил необуздан човек. През цялото кошмарно осеммесечно пътуване до Нови Южен Уелс той се проявил като упорит и непокорен затворник и спечелил още повече симпатиите на офицерите с това, че не умирал. Като пристигнал в Сидни в 1803 г., поведението му се влошило и го прехвърлили в затвора за необуздаеми на остров Норфък. Нищо не могло да го усмири. Държали го гладен; напъхали го в една килия, толкова малка, че не можел нито да седне, нито да стои прав, нито да легне; направили го на пихтия от бой; приковали го към една скала в морето и го оставили полуудавен. А той им се присмивал, останал само кожа и кости, в мръсни дрипи, без ни един зъб в устата, а по тялото му белег до белег, но топлен от някакъв огън на озлобление и дързост, който сякаш нищо не било в състояние да угаси. В началото на всеки ден той си налагал да не умре и в края на деня се смеел победоносно, установявайки, че е още жив.
През 1810 г. го изпратили в Земята Ван Даймън, приковали го към верига каторжници и ги накарали да прокарват път в твърдия като желязо пясъчник отвъд Хобърт. При първа възможност той използвал секача си, за да го забие в гърдите на войника, командващ експедицията. После заедно с други десет каторжника видели сметката на още пет войника, като ги рязали парче по парче, докато онези ревели в агония. Защото както Родерик и другарите му, така и техните пазачи били зверове, първични същества, със закърнели човешки чувства. Така, както не можел да се примири с каторжничеството, Родерик Армстронг не можел да избяга и да остави след себе си живи своите палачи, нито можел да им отреди бърза смърт.
С рома, хляба и разнебитения фургон, който задигнали от войниците, единадесетте мъже с мъка си пробили път през гората в сковаващ студ и проливен дъжд, докато се озовали в китоловния лагер Хобърт, където откраднали една лодка и отплували в Тасманско море без храна, без вода и без платна. Когато лодката излязла на дивия западен бряг на Южния остров на Нова Зеландия, Родерик Армстронг и други двама били още живи. Той никога не говорел за това невероятно пътуване, но се носела мълвата, че тримата оцелели, защото убили и изяли по-слабите си другари.
Точно девет години били изминали, откакто напуснал Англия. Все още бил млад, но изглеждал на шестдесет години. Когато първите заселници пристигнали през 1840 г. в Нова Зеландия с официално разрешение, той вече си бил присвоил големи площи земя в богатата Кентърбърийска равнина, „оженил се“ за една маорка и създал поколение от 13 красиви полу-полинезийчета. След още 20 години фамилията Армстронг вече били колониални аристократи, изпращали момчетата си да учат в изискани училища в Англия и убедително доказали с хитростта и користолюбието си, че действително са потомци на забележителна и страшна личност. Внукът на Родерик, Джеймс, бе станал баща на Фиона в 1880 г. и тя бе единственото момиче от неговите петнадесет деца.