Выбрать главу

Паула Лайт

Пътища, които не водят към храма

Високо, високо там, където облаците на болката и съмнението и отровните пари на злобата, егоизма и завистта не могат да докоснат човешката душа, се издига белият храм на Любовта и Вярата. Неговите съкровища не се нуждаят от пазачи — пази го Светлината. Портите му нямат нужда от решетки — брани го самото сияние, което блести дълбоко вътре.

Всеки търси свой път към храма. Едни вървят самотно през гъсти бодливи храсталаци, пропасти и урви и сами си пробиват проход, а други се нуждаят от водачи, от пастири. Но животът на всеки човек се обезмисля, става празен, тъжен и безплоден, ако стъпките му го водят в посока, отдалечена от свещения бял светлик.

В една прекрасна творба на Чингиз Айматов грохнала старица пита: „За какво са ни пътища, които не водят към Храма?“

Да, такива пътища не ни трябват. Те са студени, страховити и пустинни. Защото няма по-голям мраз, по-жестока пустиня от пътуване, което ни отдалечава от Бога.

Нека поговорим малко за пътищата, които не водят към храма. По един от тях криви страховитото си чудовищно лице с фалшиви видения хероинът. По друг буйства като зъл хищник агресията, омразата и насилието и млади ръце се обагрят с братска кръв. Ето пътят, в края на който блести силуетът на Златния телец. Този фалшив блясък! Колко добри хора е отклонил с измамните си обещания! Ето пътят на лъжата, на корупцията, на дребнавата и подла завист. Ето и посоката на кариериста, на мижитурката, на страхливеца. Много са пътеките, които ни отдалечават от храма. До една самотни, студени и гибелни.

И ето тук идва мисията на Църквата, на духовенството. Свещениците са тези, които трябва да водят своите братя и сестри в посоката на чистата бяла светлина. Те трябва да го правят с любов и смирение, защото и най-красивата реч и най-изкусните аргументи са празни и кухи без любовта. Такъв е смисълът и на посланието на Апостол Павел към коринтяните.

Християнските духовници имат свещена мисия. Те са пастири, водачи, утешители. Към тях се обръщаме с думата „отче“ (татко). Ръкоположени са, за да работят в името на кръвта, която Исус е пролял за нас. Призвани са с думи и дела да сторят така, че неговото страдание да не е било напразно.

В нашата брулена от завоеватели и битки земя векове наред те достойно са изпълнявали великото си дело. Благодарение на тях изстрадалият ни народ е съхранил своето самосъзнание. Благодарение на тях българинът е умирал за род и родина. С почит и поклон можем да благославяме светлите имена на патриарх Евтимий, Паисий Хилендарски, Йоан Екзарх, Софроний Врачански и плеада други достойни бащи, светци и мъченици.

За да изгради темелите на храм, българинът е давал и последния си грош, и последния залък на децата си. Спомнете си за безсмъртната творба на Димитър Талев „Преспанските камбани“.

Там, в топлата прегръдка на Божията черква Баташките светли мъченици са проляли кръвта и оставили костите си за Бог, Отечество и Вяра. Прекрасни, свещени времена!

А следва ли днес Българската православна църква достойния пример на своите предшественици? Води ли ни в тази тъмна епоха към топлия пламък на Божията любов? Пази ли стадото си от вълци и вихри, от падение и мрак? Държи ли бащински треперещите ръце на миряните? Как днес духовниците отстояват свещения завет на Сина Божи?

Нека бъдем смели и кажем горчивата истина. Днес, в тъжното ни, лишено от мечти и жестоко време духовниците никакви ги няма. Те са се превърнали в бездушни чиновници, които администрират вярата в Бога. Станали са кухи, натруфени кукли, които изпълняват ритуалите без дух, без плам, без вълнение. Приличат на мъртвите восъчни фигури в музея на Мадам Тисо.

Когато влезем в черква, усещаме да полъхва святост от тъжните древни лица на иконите, от треперливите пламъчета на свещите, запалени от обикновени хора като нас. Но лъха ли тази свещена доброта от духовниците. Независимо дали изпълняват светите ритуали по тъжни или радостни поводи, при сватба, кръщене или погребение, повечето от тях мрънкат свещените слова с такова сухо безразличие, че умъртвяват и радостта, и скръбта.

Позната млада жена ми сподели, че дълго след Светото кръщене заплашвала палавия си син, че, ако не слуша, ще го даде на „попа“ и детето мигом се укротявало.

Чувала съм свещеник да пее „Надгробное ридание“ с толкова чувство, колкото би вложил в прочитането на счетоводен отчет.

Знам за свещеник, който в свободното си време „разваля магии“ и за друг, който води курсове по йога.

Опитвала съм се да заговоря с представители на клира по вълнуващи въпроси на Библията или на Християнската вяра. Те изслушваха с измъчено отегчение всяко мое „защо“ и отговаряха: „защото такава е Волята Божия“ или „Не е писано на човека да знае това“.