— Барт? — каза Мери? — Слушаш ли ме?
— Да.
— Каква полза има от това да мислиш непрекъснато за Чарли? С какво си помагаш? Това те гложди. Като негов затворник си.
— Нали ти си свободна — каза той. — Свободна.
— Да се обадя ли на адвоката следващата седмица?
— Добре. Може.
— По-добре да не го правим грозно, Барт, нали?
— Да. Ще бъде много цивилизовано.
— Няма да се обърнеш в последния момент и да го оспориш?
— Не.
— Ще… ще ти се обадя.
— Знаеше, че бе време да го оставим и го направи, нали? Бога ми, де да можех и аз да имам такива инстинкти.
— Какво?
— Нищо, Мери. Довиждане, скъпа.
Той осъзна, че бе изрекъл последните думи, след като бе затворил телефона. Беше ги казал автоматично, без чувство, просто по навик. Но, все пак, не бе толкова лошо за край. Съвсем не бе лошо.
18 януари, 1974 г.
Гласът на секретарката отговори:
— За кого да предам?
— Барт Доус.
— Един момент, моля.
— Да.
Тя го остави да изчака и той държеше глухата слушалка на ухото си, потрепвайки с крак по пода, докато гледаше през прозореца призрачната ул. „Крестолън Уест“. Денят бе ясен, но много студен. Температурата бе минус седем градуса, но с режещия вятър имаше ефекта на минус четиринайсет. Вятърът вдигаше завеси от сняг около къщата на Хобрътови, самотна и тиха, празна черупка в очакване на разрушителя си.
Чу се прещракване и гласът на Стийв Орднър запита:
— Барт, как я караш?
— Бивам.
— С какво мога да ти бъда полезен?
— Обаждам се за пералнята — каза той. — Чудех се какво е решила корпорацията за нея.
Орднър въздъхна и после каза резервирано, но доброжелателно:
— Малко късно се сещаш, май.