аз тръгвам фреди момчето ми имаш ли нещо да ми кажеш в този тържествен момент да казва фред ще изчакаш репортерите нали разбира се казва джордж вестници радио телевизия трябва да проследят събарянето но фреди не си ли се учудвал от това колко самотен е човек как по целия свят хора в момента ядат и серат чукат и си чешат пъпките изобщо правят всичко за което пише по книгите а ние трябва да направим това сами да мислил съм по този въпрос джордж даже веднъж се опитах да ти кажа нещо ако си спомняш и ако може да ти е от полза това в момента е правилно точно в този миг и ми изглежда правилно защото само ако те няма техният път ще може да просъществува но много те моля джордж не убивай никого не никого няма да тръгна да убивам фред но виждаш в какво положение съм нали? да виждам разбирам добре джордж и господ ми е свидетел че съм уплашен до смърт не се плаши ще се справя с всичко без грешка и се чувствам напълно спокоен
давай
20 януари, 1974 г.
— Давай! — каза той на глас и всичко започна да се движи.
Опря пушката на дясното си рамо, прицели се в дясната гума на патрулната кола и натисна спусъка.
Прикладът силно удари рамото му, а дулото отскочи нагоре, след като куршумът беше изстрелян. Големият прозорец на дневната избухна навън на малки парченца, само остри отломки останаха прикрепени по рамката, подобно на нарисувани от импресионист стрели. Предната гума не просто гръмна — тя се взриви с трясък и цялата кола потрепери, както стоеше на мястото си, като куче, получило ритник, докато спи. Лъскавият капак на джантата литна и издрънча безсмислено върху замръзналия асфалт на ул. „Крестолън Уест“.
Фенър спря и погледна смаян към къщата. Лицето му бе изкривено от шока. Мъжът със синия блейзър изпусна куфарчето си на земята. Третият имаше по-добри рефлекси, или може би по-развито чувство за самосъхранение. Той се завъртя на пети и хукна приведен обратно към зелената лимузина, където се изгуби от погледа му.
Полицаите побягнаха, единият — наляво, другият — надясно и се скриха зад колата си. Секунда по-късно този със слънчевите очила изскочи над капака, хванал служебния си пистолет с две ръце, и стреля три пъти. Звукът беше като от невинно плюкало след трясъка на неговата Уедърби. Той се скри зад креслото и чу как куршумите изсвириха над главата му — наистина можеше да се чуе как правят ссиззз! — и се забиха в мазилката на стената над дивана. Звукът, който издадоха, пробивайки мазилката, му напомни за удар с юмрук в боксова круша. Помисли си: това ще се чуе и когато ме уцелят.
Ченгето със слънчевите очила изкрещя на Фенър и на мъжа със синия блейзър:
— Залегнете! Залегнете, по дяволите! Този вътре има цяла гаубица!
Той се надигна леко, за да може да гледа по-добре и ченгето с тъмните очила го видя и гръмна още два пъти. Куршумите пак намериха стената, този път любимата картина на Мери, „Ловци на стриди“ на Уинслоу Хоумър, която падна оттам първо на дивана и после на пода. Стъклото на картината се, разби.
Той пак надигна леко глава, за да може да вижда какво става (защо не се бе сетил да си вземе един детски перископ?), трябваше да знае дали няма да се опитат да го обкръжат, по примера на Ричард Уидмарк и Марти Милнър срещу японците от късните вечерни филми по телевизията. Ако се опитаха да минат отзад, щеше да се наложи да застреля някой, но ченгетата все още бяха зад колата си, а Фенър и мъжът със синия блейзър тичаха към лимузината. Куфарчето на Синия блейзър лежеше на тротоара като малко мъртво зверче. Той се прицели в него, предусещайки болката от отката, и натисна спусъка.