— В онези дни, това бе семеен бизнес, Вини. Рей и баща му, Дон Таркингтън, го движиха. Дон го бе наследил от баща си, който бе създал Синята Панделка през 1926-а. Профсъюзи тук нямаше и активистите им, предполагам, биха казали, че и тримата Таркингтън са си чисти експлоататори на нискоквалифицирания наемен труд. А така и си беше. Но, когато Бети Кийсън се подхлъзна на мокрия под и си счупи ръката, Таркингтънови платиха разноските в болницата и й пращаха по 10 долара седмично за храна, докато се оправи и тръгне пак на работа. И всяка година за Коледа правеха по един голям банкет в разпределителната — с най-хубавия пилешки пай, който можеш да си представиш, с боровинково сладко и банички, и шоколад по твой избор за десерт. Дон и Рей подаряваха на всяка жена по чифт обици, а на всеки мъж — по една вратовръзка. Още пазя всичките тези 9 вратовръзки в гардероба вкъщи. Когато Дон Таркингтън почина през 1959 г., на погребението му носех една от тях. Бяха станали вече демоде и Мери вдигна голяма патърдия, но аз въпреки това я сложих. Тук беше мрачно, работното време — дълго, а работата — монотонна, но хората държаха един на друг. Ако изстисквачът се повредеше, Дон и Рей ще слязат веднага долу и с навити ръкави на белите си ризи, ще усукват онези ми ти чаршафи с нас. На това се казваше семеен бизнес тогава, Вини. Така беше.
— Та след смъртта на Ралф, Рей Таркингтън ми каза, че е наел друг човек отвън да отговаря за перачното. Аз нищо не разбирах и се чудех какво, по дяволите, става тук. А Рей ми казва: „Баща ми и аз искаме да се върнеш в колежа.“ Отговорих: „Чудесно! И с какви пари? С автобусни билети?“ А той ми подава един чек за 2000 долара. Гледах го и не вярвах на очите си. „Какво е това?“, попитах го. А той отвърна: „Не е достатъчно, но ще стигне за обучението, наема и книгите ти. А за останалото ще работиш тук през лятото.“ Попитах го как ще мога да му се отблагодаря. А той ми каза: „По три начина. Първо, върни си заема. Второ, върни и лихвите по него. Трето, донеси това, което ще научиш пак тук, в Синята Панделка“. Занесох чека вкъщи и го показах на Мери, а тя се разплака. Зарови лице в дланите си и се разплака.
Вини вече го гледаше наистина смаян.
— Така че през 1955-а се върнах в колежа и завърших след две години. Върнах се пак в пералнята и Рей ме назначи за началник на шофьорите. С деветдесет долара седмично. Като върнах първата вноска от парите, попитах Рей каква ще е лихвата. Отвърна ми: „Един процент.“ „Какво?“ — извиках. „Добре ме чу.“ — каза той и добави: „Нямаш ли работа?“ — „Да, мисля, че трябва да изтичам в града и да викна лекар да ти прегледа главата.“ Рей избухна в смях и ми каза да изчезна от кабинета му. През 1960 г. изплатих целия заем и знаеш ли, Вини, какво стана? Рей ми подари часовник. Този тук.
Той вдигна ръкавела си и му показа часовника „Булова“ на китката си със златната разтегателна каишка.
— Нарече го „позакъснял подарък по случай завършването“. Двайсет долара бе лихвата, която платих за образованието си, а този проклетник ми подаряваше часовник за осемдесет. На гърба му бе гравирано: Най-добри пожелания от Дон и Рей. Пералня Синята Панделка. Имаше вече година, откак Дон бе починал.
— През 1963-а Рей ме назначи на твоята работа. Занимавах се с химическото чистене, отварях нови сметки, следях останалите перални в града — само че тогава те бяха пет, а не единайсет. Работих това до 1967-а и тогава Рей ме назначи тук на това място. След още четири години, вече трябваше да продава. Останалото вече го знаеш. Как тези копелета го притиснаха. Това го състари. Тъй че сега сме част от корпорация с не две, ами двайсет дини под мишницата — бързи закуски, голф, магазини с намалени цени, бензиностанции и какви ли не идиотщини. А Стийв Орднър не е нищо повече от един наперен началник-смяна. Някъде в Чикаго, или Гари, управителният съвет може би отделя петнайсет минути седмично на Синята Панделка. Тях хич не ги интересува какво представлява работата в пералнята. Те си нямат и най-малка представа. Обаче, знаят как да четат приходно-разходния баланс, виж, толкова могат. Счетоводителят казва: „Я, вижте. Ще удължават магистрала 784, а Синята Панделка им е точно на пътя заедно с жилищните квартали.“ А, така ли? С каква сума ще ни компенсират за това? И толкова. Исусе Христе, ако Дон и Рей Таркингтън бяха живи, тези педерасти от пътното строителство вече щяха да са на подсъдимата скамейка и да отговарят по толкова обвинения, че да не могат да си отдъхнат до 2000 г.! Щяха да ги подгонят както трябва. Може и да бяха упорити старомодни старци, но имаха чувство за дом, Вини. А то не идва от счетоводния баланс. Ако бяха живи и някой им кажеше, че пътната комисия ще погребе пералнята под осем платна асфалт, такъв вой биха надали, та чак в общината щеше да се чуе.