— Но те са мъртви — каза Вини.
— Да, напълно. — Изведнъж се почувства отпуснат и разстроен, като китара на аматьор-изпълнител. Това, което трябваше да стигне до Вини се бе изгубило в лабиринта от лични спомени. Виж го, Фреди, та той не разбира какво му говоря. Той си няма представа. — Слава Богу, че не са тук, за да видят това.
Вини замълча.
Той направи усилие да се стегне и рече:
— Това, което се опитвам да кажа, Вини, е, че има две групи хора в тази работа тук. Те и ние. Ние сме перачите. Това ни е работата. Те са счетоводителите. Това си е тяхната работа. Те пращат заповеди отвисоко, а ние трябва да ги изпълняваме. И с това нашата работа свършва. Разбираш ли?
— Разбирам, Барт — каза Вини, но за него бе явно, че Вини не е схванал нищо. Не бе сигурен дали и самият той разбира всичко.
— Добре — каза той. — Ще говоря с Орднър. А за твоя информация, Вини, заводът в Уотьрфорд е не по-лош от нашия. Приключвам със сделката идния вторник.
Вини се усмихна широко и с облекчение:
— По дяволите, това е чудесно.
— Да. Всичко е наред.
Докато Вини излизаше, той викна след него:
— И ще ми кажеш после дали ти е харесал онзи германски ресторант, нали?
Вини Мейсън му хвърли своята усмивка номер едно, блестяща и многозъба, готова на всичко:
— Разбира се, Барт.
Вини вече го нямаше, но той продължи да гледа в затворената от него врата. И аз я направих една, Фред. Е, не бе толкова зле, Джордж. Към края, май се поувлече, но, от друга страна, само по книгите всичко става безгрешно още от първия път. Не, не, изложих се. На излизане оттук той вече си мислеше, че Бартън Доус нещо не е в ред. Господ ми е свидетел, че има нещо вярно в това, Джордж. Чакай, не ме пъди. Защо купи онези пушки, Джордж? Защо направи това? Щрак, релето задейства.
Той слезе на долния етаж, даде на Рон Стоун материалите на търговските пътници и Рон на минутата изрева на Дейв да дойде и да хвърли едно око. Дейв извърна поглед. Пак щяха да го затрупат с нова работа.
Той се качи горе и позвъни в кабинета на Орднър с надеждата, че последният ще е излязъл някъде да пийне нещо по обед. Днес обаче, не му бе писано да има такъв късмет. Секретарката му го свърза директно.
— Барт! — каза Стийв Орднър. — Радвам се да те чуя.
— Аз също. Говорих с Вини Мейсън преди малко и той спомена, че нещо май се притесняваш за завода в Уотърфорд.
— Боже мой, не. Но все пак, мислех си, че в петък бихме могли да поговорим…
— Да, обаждам се главно да ти кажа, че Мери няма да може да дойде.
— Така ли?
— Някакъв вирус не я оставя на мира. Дежури по цял ден в тоалетната.
— Жалко, че няма да може да дойде.
Спести си любезностите, нищожество такова.
— Лекарят й даде някакви хапчета и вече е малко по-добре. Но, може и да е заразно, знаеш.
— Кога смяташ да дойдеш, Барт? Осем добре ли е?
— Да, осем е добре.
Ха, така. Провали ми и петъчния филм по телевизията, простако. Какво още ще измислиш?
— Как върви тази работа с Уотърфорд, Барт?
— За това нека по-добре да поговорим като се видим, Стийв.
— Добре. — Още една пауза. — Имате много поздрави от Карла. Предай на Мери, че и Карла и аз…
О, да. Разбира се. Дрън-дрьн, дрън-дрън.
22 ноември, 1973 г.
Той почти подскочи в леглото, изпращайки възглавницата си на пода, и вече разбуден, помисли, че може да е събудил и Мери. Но Мери спеше на другото легло и тъмният й силует не помръдваше. Дигиталният часовник на бюрото сочеше: 4:23. Цък — отброи той следващата минута. Старата Бий от Балтимор, същата, която сега се занимаваше с групово балнеолечение за усъвършенстване на съзнанието, им го бе подарила миналата Коледа. Той нямаше нищо против часовника, но така и не успя да свикне с този звук при смяната на минутите. 4:23 цък, 4:24 цък, човек просто можеше да полудее.