Той тихо мина по пътеката до верандата и натисна звънеца. Домашната прислужница отвори вратата.
— Г-н Доус — каза той.
— Заповядайте, господине. Нека само взема палтото ви. Г-н Орднър е в кабинета си.
— Благодаря.
Той й подаде палтото си и мина през коридора край кухнята и гостната. Зърна за миг голямата маса, паметник на Стийв Орднър. Килимът по пода свърши и стъпките му зачаткаха леко по балатума на черни и бели квадрати.
Посегна към вратата на кабинета, и в този момент, както бе сигурен, че ще стане, Орднър я отвори.
— Барт! — каза Орднър. Те се ръкуваха. Орднър бе облечен със сако от кафяво кадифе с кръпки на лактите, тъмнозелен панталон и виненочервени чехли. Не носеше вратовръзка.
— Здравей, Стийв. Как са финансите? Орднър простена театрално:
— Ужасно. Преглеждал ли си скоро борсовата страница? — той го въведе в стаята и затвори вратата. Стените бяха изцяло покрити с книги. Отляво имаше малка камина и електрическа печка. По средата — голямо бюро с някакви документи по него. Той знаеше, че някъде в това бюро има скрит един Ай Би Ем „Силектрик“ и ако се натиснеше нужния бутон, компютърът щеше да изплува като торпедо. — Пазарът направо се е продънил. Меко казано — добави Орднър с гримаса. — Пак работа на Никсън, помни ми думата, Барт. Той все си намества картите някъде. Когато направиха теорията на доминото на пух и прах в Югоизточна Азия, той просто я взе оттам и я стовари върху американската икономика. На другия край на света от нея нищо не излезе, а виж какви чудеса върши тук. Какво ще пиеш?
— Уиски с лед.
— Готово е.
Той отвори от стената малко барче и извади четвъртинка скоч, купен от специализирания магазин, за който едва ли е оставил някой цент ресто от десетачката. Разля питието върху две кубчета лед в чашата и му я подаде.
Да седнем — каза той. Те седнаха в креслата край електрическата печка. Той си помисли: Ако си тръсна питието в това нещо тук, ще лумне на момента. За малко не го и направи.
— Карла не можа да остане — каза Орднър. — Един от клубовете й е спонсор на модно ревю тази вечер. Приходите са за някакво младежко кафене в Нортън.
— И модното ревю е там? Орднър изглежда се стресна:
— В Нортън! О, не. В Ръсел е. Не бих разрешил на Карла да отиде там дори и с двама бодигарда и полицейско куче. Има един поп… Дрейк, мисля, се казва. Пие много, но младите го обичат. Та той е, един вид, свръзката.
— Аха.
— Да.
Те се загледаха в печката за малко. Той отпи половината от уискито си.
— Въпросът с Уотърфорд бе повдигнат на последното заседание на управителния съвет — каза Орднър. — В средата на ноември. И трябва да си призная, че бях малко неподготвен за това. Та, дадоха ми… хм, мандат да проуча каква точно е ситуацията. Без това изобщо да е свързано с твоето ръководство на пералнята, Барт…
— Разбирам — каза той и отпи още от чашата. В нея нямаше вече нищо, освен капчиците алкохол останали между бучките лед и стените на чашата. — За мен винаги е било удоволствие, когато работата ни събира, Стийв.