— Хм — каза Том, когато той свърши с разказа си и темата бе приключена. Набучил бе парче говеждо на вилицата си и го поднасяше към устата си. — Защо идваме тук? Храната не струва. Дори и кафето им не струва. Жена ми чак прави по-хубаво кафе от това.
— Знам ли? — каза той, използвайки възможността. — Но помниш ли, когато отвориха онзи италиански ресторант? Където заведохме Мери и Върна.
— Да, през август. Върна още ми говори за онези рикоти… не, ами, ригатони. Така се казваха. Ригатони.
— А онзи мъж, който седна до нас? Висок и дебел?
— Висок, дебел… — Том поклати глава, докато се опитваше да си спомни, дъвчейки.
— Ти каза, че бил мошенник.
— Аааа — очите му станаха по-големи. Той премести чинията си по-надалеч и запали цигара „Хърбърт Тарейтън“, като пусна изгорялата кибритена клечка в чинията със соса. — Да, сещам се. Сали Маглиоре.
— Тъй ли се казваше?
— Да. Едрият с високия диоптър. С не двойна, ами десеторна брадичка. Салваторе Маглиоре. Звучи като специалитет в италиански бордей, нали? Едноокия Сали му викаха, защото имаше кръвоизлив в едното око. Махнаха му го в болницата Мейо преди три-четири години… кръвоизлива, де, не окото. Да, голям мошеник е.
— И с какво се занимава?
— С какво се занимават мошениците? — запита Том, изтръсквайки пепелта от цигарата си в чинията. — Наркотици, момичета, хазарт, тъмни сделки, рекет. И с убийства на други мошеници. Видя ли във вестника? Миналата седмица? Намерили някакъв човек в багажника на колата му до една бензиностанция. С шест куршума в главата и с прерязано гърло. Това не мога да разбера. Защо ще тръгнат да му режат гърлото, като вече са му продупчили шест пъти главата? Мафиотски истории. Там е и Едноокият Сали.
— Няма ли и някакъв законен бизнес?
— Да, мисля, че има. Горе, на Вехтошарника, в Нортън. Продава коли. „Автомобили Маглиоре — Втора ръка плюс гаранция“. С по един труп в багажника — засмя се Том и пак тръсна пепел в чинията. Гейл дойде отново и попита искат ли още кафе. И двамата си поръчаха отново.
— Получих болтовете днес за вратата на бойлера — каза Том. — Като малкия Том са.
— Така ли?
— Трябва да ти ги покажа какво нещо са. Двайсет и два сантима дълги и седем — по средата.
— Като малкия Барт ли каза? — запита той и двамата се разсмяха, а после говориха глупости, докато стана време да се връщат на работа.
Този ден той слезе от автобуса на ул. „Баркър“ и влезе в бара на Дънкан, тихата квартална кръчма. Поръча си една бира и послуша известно време ругатните на Дънкан по повод снощната среща между Мустангите и Кавалеристите. Някой дойде отзад и каза на Дънкан, че машината за боулинг нещо не е в ред. Дънкан отиде да я погледне, докато той отпиваше от бирата си и гледаше телевизия. Имаше някакъв блудкав сериал и две жени говореха бавно и отчаяно за някакъв мъж, наречен Хенк. Хенк се връщаше от колежа, а едната от тях току-що бе научила, че той й е син — резултатът от най-голямата грешка в живота й през нощта на абитуриентския й бал отпреди двайсет години.
Фреди пак се опита да каже нещо, но Джордж мигом му запуши устата. Релето действаше безупречно. Така бе през целия ден.
Това е истината, шизофренико!, изкрещя Фред, но Джордж го прекъсна. Гледай си уроците, Фреди. Тук си персона нон грата.
— Разбира се, че няма да му кажа — говореше една от жените на телевизора. — Как си представяш, че мога да му го кажа?
— Просто, кажи му — отговори другата жена.
— Защо да му казвам? Защо да променям целия му живот заради нещо, което е станало преди двайсет години?
— Значи, предпочиташ да го лъжеш.
— Няма да му казвам нищо.
— Длъжна си да му кажеш.
— Не мога да го направя, Шерън.
— Майната й на скапаната машина — каза Дънкан, като се върна. — Започна да се разваля на първия ден и досега не е спряла. И кво да правя аз? Да търся онези от фирмата-производител? Да чакам половин час, докато ме свържат по телефона, за да ми каже някой, че са страшно заети, но ще се опитат да изпратят човек в сряда. Сряда! И онзи, дето мозъкът му е колкото един напръстник, ще цъфне в петък, ще изпие бира за пет долара, без да си плаща, ще оправи каквото там трябва и ще заложи някаква друга повреда, така че пак да го викам след две седмици. И ще ми каже да не давам на момчетата да хвърлят топките толкова силно. Имаше боулинг-машини, на времето. И то какви. Никога не се повреждаха. На ти прогрес. Ако съм още жив през 1980-а, сигурно ще махнат тази, „автоматичната“, дето работи веднъж в седмицата, и ще сложат друга, по-добра, дето изобщо няма да тръгне. Ще пиеш ли още една бира?