— Кога ви хвана?
— Хвана? — думата се отрони от устата му буква по буква и те паднаха една по една на килима, където и се разтвориха.
— Кога го взехте?
— Аа — към осем и половина.
— А сега е… — той погледна часовника си. — Десет и петнайсет.
— Десет и петнайсет? Толкова рано?
— Чувството за време просто изчезва, нали? — усмихна се Дрейк. — Предполагам, че към един и половина ще започнете да се оправяте.
— Наистина ли?
— Да, така мисля. В момента сте сигурно в кулминацията. Явяват ли се много образи?
— Да. Твърде много за мен.
— Да видиш неща, на които не е било съдено окото човешко да види — каза Дрейк със странна, крива усмивка.
— Да, наистина. Точно така — чувството му на облекчение, че е с този човек бе особено силно. Чувстваше се спасен. — С какво се занимавате, ако не смятаме приказките с хора на средна възраст, подхлъзнали се по наклонената плоскост?
— Добре казано — усмихна се пак Дрейк. — Повечето от тези, които се дрогират, загубват способността да говорят, или издават само някакви звуци. През повечето от вечерите съм в центъра „Избери при нужда“. Следобед през седмицата съм в кафенето, което споменах. Казва се „Заповядай, майко“. По-голямата част от клиентите са просяци и скитници. Сутрин просто се разхождам и говоря с моето паство, ако хората са излезли навън. Междувременно правя по нещо и в градския затвор.
— Свещеник ли сте?
— Наричат ме уличен поп. Много романтично. Внимавай, Малкълм Бойд. За известно време бях истински свещеник.
— Вече не сте?
— Напуснах църквата-майка — каза Дрейк. Каза го меко, но в думите му прозвучаха като някакъв страшен финал. Стори му се, че даже чу трясъка на затръшната завинаги железни врати.
— Защо я напуснахте?
— Няма значение — сви рамене Дрейк. — А какво стана с вас? Как стигнахте до мескалина?
— Даде ми го едно момиче на път за Лас Вегас. Добро момиче, мисля. Обади ми се на Коледа.
— За помощ?
— Така изглеждаше.
— Помогнахте ли й?
— Не зная — той се усмихна доволно. — Отче, разкажете ми за безсмъртната ми душа.
Дрейк потръпна:
— Не съм ви отче.
— Нищо.
— Какво искате да научите за „душата“ си?
Той погледна към пръстите на ръцете си. Само да пожелаеше и можеше от тях да извади светкавици. Това му даваше пиянско чувство за сила.
— Искам да зная какво ще стане с нея, ако се самоубия?
Дрейк се помести на стола си неудобно.
— Не може да се мисли за самоубийство, когато си дрогиран. Наркотикът говори в момента, не вие.
— Аз говоря — каза той. — Отговорете ми.
— Не мога. Не зная какво ще стане с душата ви, ако се самоубиете. Знам, обаче, какво ще стане с тялото ви. Ще изгние.
Стреснат от отговора, той пак погледна към ръцете си. Струваше му се, че те пращяха и се топяха пред погледа му, което му напомни за онзи разказ на Едгар Алън По, „Странният случай с М. Валдемар“. Каква нощ. По и Лавъркрафт. А, Гордън Пим, нещо от него? Или Абдул Алхазред, Лудият арабин? Той вдигна поглед, малко учуден и стреснат, но не истински сплашен.
— Какво прави тялото ви? — попита Дрейк.
— Хм? — намръщи се той, като се опитваше да вникне във въпроса.
— Дрогирането става на две места — в главата и в тялото. Вие ли ви се свят? Повръща ли ви се? Боли ли ви?
Той се консултира бързо с тялото си.
— Не — каза той. — Чувствам се просто… зает.
Засмя се на думата, а Дрейк се усмихна. Тази дума добре описваше начина, по който се чувстваше. Усещаше, че тялото му е много активно, макар и неподвижно. Доста леко, но не ефимерно. Всъщност, никога не се бе чувствал толкова плътен, толкова способен да усеща как умствените и физиологичните процеси у него се бяха съчетали в едно. Нямаше начин да се разделят. Не можеше едното да се обели от другото. От това изход нямаше. Интеграция. Ентропия. Мисълта озари съзнанието му като бърз тропически изгрев. Той седна да я огледа от всички страни, сварвайки я с настоящото си положение, опитвайки се да стигне до извода, ако имаше такъв… Но…
— Ами душата — каза той на глас.
— Какво за душата? — попита Дрейк благо.
— Унищожиш ли мозъка, унищожаваш и тялото — каза той бавно, — и обратно. Но какво става с душата ти? Това е въпросът, от… г-н Дрейк.
— И в този смъртен сън, какво ли ще сънувам? Хамлет, г-н Доус — каза Дрейк.
— Мислите ли, че душата продължава да живее? Може ли да се оцелее след смъртта?
Очите на Дрейк посивяха:
— Да — каза той. — Смятам, че може да се оцелее… под някаква форма.
— А мислите ли, че самоубийството е смъртен грях, след който душата е обречена да отиде в ада?
Дрейк дълго не отговори. После каза: