5 януари, 1974 г.
Това, което се случи през този ден в супермаркета „Спри и купи“, бе единственото нещо през целия му живот, което изглеждаше специално планирано и предназначено от съдбата за него, а не просто част от непредсказуемото ежедневие. Сякаш невидим пръст изписваше върху друг човек послание, което той трябваше да прочете.
Той обичаше да ходи на пазар. Действаше му разтоварващо и беше съвсем нормално. След схватката с мескалина, да действа нормално му доставяше голямо удоволствие. На Нова година не се бе събудил чак до следобед, а останалата част от деня бе прекарал бродейки из къщата, неадекватен и чужд на самия себе си. Вземаше нещо в ръка и го оглеждаше, чувствайки се като Яго с черепа на Йорик. Това усещане, но вече по-слабо, се бе запазило и на следващия, дори и на по-следващия ден. Но от друга страна, случаят имаше и положителен ефект. Съзнанието му бе почистено и подредено, сякаш бе изчеткано и лъснато от някакъв вманиачен вътрешен домакин. Не се напи отново и не плака. Когато Мери предпазливо му се бе обадила около седем часа вечерта на първи януари, той бе разговарял с нея спокойно и разумно и му се стори, че не бе настъпила особена промяна в отношенията им. Играеха си на пас от място, като всеки чакаше другият да направи първия решителен ход. Но тя се бе поддала на изкушението и бе намекнала за развод — само за възможността, едва докосвайки въпроса, но все пак поставяйки го. Не, единственото, което го притесняваше сред резултатите от мескалина, беше строшеният екран на цветния телевизор Зенит. Не можеше да разбере защо го бе направил. Мечтал бе за такъв телевизор години наред, макар и любимите му предавания и филми да бяха стари и черно-бели. Самото му действие даже не го притесняваше толкова, колкото натрапчивата картина на неговия резултат — счупените стъкла, стърчащите проводници. Те като че ли го упрекваха: Защо го направи? Служих ти вярно, а ти ме строши. Нищо лошо не ти сторих, а ти ме разби. Бях беззащитен. Този протест ужасно му напомняше и за това, което се готвеха да сторят с къщата му. Накрая, той намери някаква стара покривка и го покри с нея. Така беше й по-добре, и по-зле. По-добре, защото не можеше да го види й по-зле, защото се чувстваше като със загърнат труп в къщата. Той изхвърли чука като оръжие, с което е било извършено убийство.
Но да се ходи на пазар беше добре, също както и да се пие кафе в Грилът на Бенджи, или да се минава с форда през автомивката, или да се купува Тайм от репа на Хени в центъра на града. „Спри и купи“ бе много голям супермаркет, осветен от неонови лампи пръснати по тавана, и пълен с жени, които бутаха количките си, смъмряха децата си и се мръщеха пред опакованите в прозрачен полиетилен домати, който не позволяваше да се разбере дали те не бяха омекнали. От дискретно монтираните отгоре говорители се носеше лека, ненатраичива музика.
На този ден, събота, в супермаркета се пазаруваше за уикенда и в него имаше повече мъже от обикновено, които придружаваха своите съпруги, дотягайки им с идиотските си предложения за покупки. Мъжете, жените и въпросът за разнообразните отношения помежду им придобиваха философски оттенък в очите му. Денят бе ясен, слънцето обливаше с лъчи големите прозорци на магазина и осветяваше в неравни квадрати пространството край касите, като от време на време се отразяваше ослепително в косите на някоя жена. В ситуации като тази, нищо не изглеждаше страшно, но нощем винаги ставаше по-зле.
Количката му бе пълна с традиционния избор на мъж, неочаквано изпаднал в положението на домакин: спагети, консерва месо в стъклен буркан, четиринайсет порции опакована полуготова храна, дузина яйца, масло и торба портокали, за да не го хване скорбут.
Беше тръгнал да излиза по средния коридор между рафтовете, когато Бог, може би, му заговори. Пред него имаше жена със светлосини панталони и тъмносиня релефно изплетена фланела. Косата й беше силно изрусена. Беше може би на трийсет и пет и бе симпатична, с открито и живо лице. Издаде странен звук, все едно се задавяше и се олюля. Шишенцето с горчица, което беше хванала в ръка, падна на пода и се затъркаля, превъртайки пред погледа му червения знак на етикета и думата ФРЕНСКА.
— Госпожо — осмели се да запита той. — Зле ли ви е?
Жената залитна назад, а лявата й ръка, с която се бе опитала да се задържи, помете десетки кутии кафе на земята. На всяка от тях пишеше: МАКСУЕЛ ХАУЗ. ВКУСНО И ДО ПОСЛЕДНАТА КАПКА.
Случи се толкова бързо, че той дори не свари да се уплаши — поне не за себе си — но забеляза нещо, което след това щеше да си спомни добре и което често щеше да го спохожда в сънищата му. Очите на жената бяха изскочили напред също както бе ставало с Чарли по време на пристъпите му.