Той остави обратно албумите в кашона и продължи да се рови. Намери пердетата, които Мери бе свалила преди пет години. Стар стол-люлка със счупена облегалка. Радиочасовник, който не работеше. Албума със снимки от сватбата им, който не събра смелост да отвори. Купища списания — отдавна трябваше да бъдат изхвърлени, каза си той. Пожароопасни са през лятото. Моторът от една пералня, който веднъж бе донесъл вкъщи и бе човъркал безуспешно известно време. И дрехите на Чарли.
Бяха в три кашона, пропити с миризмата на молци. Ризите, панталоните и пуловерите на Чарли, дори бельото му, купено от „Хейнс“. Извади ги и разгледа всяка дреха внимателно, опитвайки се да си представи как Чарли ги облича, носи, намества по себе си. Накрая, само миризмата на молците го изпъди от тавана. Излезе клатейки глава и с гримаса на лицето. Имаше нужда от нещо за пиене. Миризмата на предмети, прекарали години незабелязани и безполезни, останали единствено, за да носят болка. През по-голямата част от вечерта мисли за тях, докато алкохолът го лиши и от тази му способност.
7 януари, 1974 г.
На вратата се позвъни в десет и петнайсет и когато отвори, пред него се показа човек с костюм и шлифер, приведен, енергичен и приятелски настроен на вид. Беше гладко избръснат и подстриган, с тънко куфарче в ръка и в първия момент той си помисли, че мъжът е търговски пътник със своите мостри — на Амуей, абонаменти за списания, или дори крадливия перилен препарат „Обира всичко“ — и се приготви да го изслуша внимателно, да задава въпроси и дори, може би да купи нещо. Освен Оливия, това бе първия човек, дошъл в къщата откакто Мери я напусна преди близо пет седмици.
Но мъжът не бе търговски пътник. Беше адвокат. Името му бе Филии Т. Фенър, а общинският съвет беше негов клиент. Тези факти той оповести със срамежлива усмивка и сърдечно ръкостискане.
— Заповядайте — каза той и въздъхна. Все пак, в известен смисъл и той бе търговски пътник. Можеше дори да се каже, че продаваше Обира всичко.
Фенър не спираше да приказва, бързо и словоохотливо.
— Прекрасна къщичка имате. Наистина чудесна. А и добрият стопанин си личи. Спор няма. Няма да ви отнема много време, г-н Доус. Зная, че сте зает човек, но Джак Гордън предложи, след като ще минавам оттук да се отбия и да ви оставя този формуляр за смяна на местоживеенето. Сигурно вече сте ни пратили такъв по пощата, по в суматохата но Коледа, знаете, много неща се губят. И, разбира се, с удоволствие ще отговоря на всичките ви въпроси.
— Имам един въпрос — каза той сериозно. Безгрижният екстериор на госта му мигом изчезна, за да открие пред него притаилият се истински Фенър, студен и точен като часовник „Пулсар“.
— И какъв е той, г-н Доус?
— Мога ли да ви предложа чаша кафе? — усмихна се той.
Това съживи усмихнатия Фенър, веселия и предан на общинските интереси адвокат.
— Да, благодаря ви, ако не ви притеснява. Хладничко е навън, паднало е до минус осем. Струва ми се, че всяка зима е все по-студена. Вие как мислите?
— Така е, наистина. — Водата бе още гореща от сутрешното му кафе. — Надявам се, че пиете нес. Жена ми е на гости при родителите си и тук цари малък хаос.
Фенър се засмя добродушно и той разбра, че гостът му знаеше прекрасно какви бяха отношенията му с Мери, а вероятно и с всяко друго лице или институция: Стийв Орднър, Вини Мейсън, компанията, Бог.
— Пия, да. Обичам нес. Само него пия. Не правя и разлика, всъщност. Мога ли да оставя някои документи на масата?
— Разбира се. Със сметана ли?
— Не, благодаря. Чисто, без захар.
Фенър разкопча шлифера си, но не го съблече. Опъна го по бедрата си, както правят жените, за да не измачкат полите си. Направен от мъж обаче, жестът изглеждаше дразнещо педантичен. Отвори куфарчето си и извади оттам формуляр, който приличаше на сведение за дължимия данък върху общия доход. Той наля на Фенър чаша с кафе и му я подаде.
— Мерси. Мерси много. Няма ли да ми направите компания?
— Май ще си налея нещо за пиене.
— Аха — каза Фенър и се усмихна чаровно. Отпи от кафето си. — Много е хубаво. Добре ще ми дойде.
Той си наля едно голямо питие и каза:
— Извинете ме за минутка, г-н Фенър, но трябва да се обадя по телефона.
— Разбира се. Моля — той пак отпи от кафето и млясна с уста.