Той отиде до телефона в коридора, като остави вратата след себе си отворена. Набра номера на семейство Келъуей и отсреща отговори Джийн.
— Барт се обажда — каза той. — Мери там ли е, Джийн?
— Спи — отвърна му тя с ледено студен глас.
— Моля те, събуди я. Става дума за нещо важно.
— Не ще и дума. Не се и съмнявам. Онази вечер казвам на Лестър: „Лестър, време е да си прекараме телефон с нерегистриран номер“. И той се съгласи с мен. И двамата смятаме, че ти, Бартън Доус, си се побъркал и това е голата истина.
— Съжалявам, че така мислите. Но наистина трябва…
Дериватът на горния етаж бе вдигнат и Мери каза:
— Барт?
— Аз съм. Мери, идвал ли е при теб адвокат, на име Фенър? Един мазен, опитва се да се прави на симпатяга?
— Не — каза тя. По дяволите, сгреших. Но после добави — Обади се по телефона.
Шестица! Фенър вече бе застанал до вратата с чашата кафе в ръка, отпивайки бавно. Полусрамежливото и съвсем веселяшко изражение на лицето му беше изчезнало. Изглеждаше почти обиден.
— Мамо, затвори телефона — каза Мери и Джийн Келъуей постави обратно слушалката с тежка въздишка.
— Разпитваше ли те за мен? — попита той.
— Да.
— След купона ли те потърси?
— Да, но… не съм му казвала нищо за там.
— Може и да си му казала повече, отколкото предполагаш. Той е от тези, които те приспиват с приказки, а всъщност е палачът на общинския съвет — той се усмихна на Фенър, който на свой ред му отвърна с тънка усмивка. — Уговаряла ли си среща с него?
— Да… защо? — каза тя учудено. — Той искаше само да поприказваме за къщата, Барт…
— Не, той само това ти е казал. Всъщност иска да поговорите за мен. Струва ми се, че са решили да ме изправят пред медицинска комисия.
— Медицинска какво?… — Мери бе вече тотално объркана.
— Още не съм им прибрал парите, следователно трябва да съм луд. Мери, помниш ли за какво говорихме „При Анди“?
— Барт, този г-н Фенър в къщата ли е?
— Да.
— За психиатъра — каза тя тъжно. — Споменах му, че смяташ да ходиш на психиатър… О, Барт, съжалявам.
— Няма нищо — каза той меко и искрено. — Ще се оправя, Мери, обещавам ти. С друго може и да не успея, но с това ще се оправя.
Той затвори телефона и се обърна към Фенър.
— Искаш ли да се обадя на Стийв Орднър? — попита той. — Или на Вини Мейсън? На Рон Стоун, или Том Грейнджър няма смисъл, защото и двамата са те разбрали що за стока си още преди да си отвориш куфарчето. Но Вини се е полъгал, а пък Орднър направо те е посрещнал с отворени обятия. Той ме е взел на мушката.
— Няма нужда — каза Фенър. — Погрешно сте ме разбрали, г-н Доус. А очевидно, не разбирате и мотивите на моите клиенти. В тази работа няма нищо лично. Никой не ви е вдигнал мерника. Но от известно време се оформя мнението, че сте настроен негативно към удължението на 784. Написахте писмо във вестника миналия август…
— Миналия август — възхити се той. — Вие там и изрезки от вестници ли събирате?
— Разбира се.
Той се приведе леко, въртейки очи страховито.
— Изрезки! Адвокати! Рон, я излез и им дай да разберат на тези репортери! Навсякъде — само врагове! Мейвис, дай ми хапчетата! — той пак се изправи. — Някой имал параноя ли? Божичко, а пък аз си мислих, че съм бил зле.
— Освен това разполагаме и с екип за връзки с обществеността. — каза Фенър сухо. — Тук не става въпрос за няколко цента, г-н Доус. Става дума за проект на стойност милиони долари.
Той поклати глава отвратен:
— Вие, които тръгнахте да строите пътя, вас трябва да изправят пред медицинска комисия, не мен.
Фенър каза:
— Ще сложа всичките си карти на масата, г-н Доус.
— Знаете ли, от опит зная, че когато някой каже нещо такова, значи е решил да спре да си играе с малките лъжи и е на път да пусне някоя — като слънце.
Фенър се изчерви, най-после ядосан.
— Писали сте до вестника. Нарочно не намерихте друг завод за Синята Панделка, за което и ви изритаха…
— Не беше така. Подадох си оставката поне половин час, преди да ме погнат.
— … и не отговорихте на нито едно от писмата ни във връзка с тази къща. Оформя се мнението, че възнамерявате да поставите някакво шоу на двайсети. Да извикате вестници и телевизионни станции, да съберете публика. Законният собственик на дома си, героят, който ще бъде изнесен ритащ и крещящ от гестаповските агенти на общината.
— Това май ви притеснява, а?
— Разбира се, че ни притеснява. Общественото мнение е крехко. Сменя посоката си като ветропоказател…
— А клиентите ви заемат изборни длъжности.
Фенър го погледна безизразно.
— И какво сега? — запита той. — Да очаквам ли предложението, на което да не мога да устоя?