Фенър въздъхна:
— Не разбирам за какво спорим, г-н Доус. Общината ви предлага шейсет хиляди долара…
— Шейсет и три и петстотин.
— Да, точно така. Предлагат ви тази сума за къщата и за двора. На други хора предлагат много по-малко. И как получавате тези пари? Без тичане, без притеснения, или спънки. На практика, те са и необлагаеми, тъй като вече сте дали на Чичо Сам дължимите данъци, когато сте си купили къщата. Ще ви обложат с данък само горницата. Или може би смятате, че имотът не е оценен вярно?
— Оценката е добра — каза той, мислейки си за Чарли. — Колкото се отнася до парите. Вероятно и аз не бих могъл да му взема по-добра цена, ако тръгнех да го продавам, при тези лихви.
— За какво спорим тогава?
— Не спорим — каза той и отпи от чашата си. Да, в крайна сметка, човекът пак се бе оказал търговски пътник. — Имате ли къща, г-н Фенър?
— Да, имам — отговори Фенър с готовност. — Хубава къща в Грийнууд. И ако ме попитате какво бих направил или как бих се чувствал, ако бях на ваше място, ще ви отговоря съвсем честно. Щях да изстискам от общината и последния долар и после щях да си свиркам по пътя към банката.
— Да, така си и мислех — каза той и се засмя. Сети се за Дон и Рей Таркингтън, които наместо това щяха да изстискат общинския съвет като лимон пред съда и след това да го нанижат на кол отпред. — И наистина ли смятате, че съм откачил?
— Не знаем — каза Фенър отмерено. — Действията ви в случая с пералнята трудно могат да се приемат за нормални.
— Добре. Чуйте ме тогава. Ако не съм с всичкия си, поне ми е останал достатъчно, за да си намеря добър адвокат, на който също не му харесва щатския закон за местоживеенето. И който още вярва в онова забравено клише, че домът на човека е негова крепост. С него ще отложим преместването с месец, може би с два. Ако имаме късмет и добър съдия, ще можем да спрем строежа чак до септември.
Както и предполагаше, Фенър изглеждаше доволен, а не уплашен. Най-после да започнем по същество, мислеше си Фенър. Фреди, харесва ли ти този цирк? Да, Джордж, признавам, харесва ми.
— Какво искате?
— Колко ще ми предложите?
— Ще вдигнем оценката с пет хиляди долара. И нито цент повече. И никой няма да научи за момичето.
Всичко замря. Дори и времето спря.
— Какво? — прошепна той.
— Момичето, г-н Доус. Онова, което чукахте тук на шести и седми декември.
Порой от мисли мигом нахлу в главата му на спирали, като някои от тях бяха напълно логични, но други бяха пресилени и не можеше да им се вярва, заради тънката глазура от страх, която ги бе стегнала. Но над логичните мисли и страха в съзнанието му се издигаше огромно червено кълбо гняв, което го караше да скочи през масата, да хване този човек за яката и да го души, докато всичките му пружини изскочат през ушите. А точно това не трябваше да прави; не и това.
— Дайте ми номер — каза той.
— Номер… ?
— Телефонен номер. Ще ви се обадя следобед, за да ви кажа какво съм решил.
— Би било наистина много по-добре, ако приключим сега.
Иска ти се, нали? Рефер, нека удължим този рунд с още трийсет секунди. Притиснал съм го на въжетата.
— Не съм на същото мнение. Моля, напуснете къщата ми.
Фенър сви безизразно рамене.
— Ето картичката ми. Телефонът ми е на нея. Ще очаквам да ми се обадите между два и половина и четири часа.
— Ще се обадя.
Фенър излезе. Той го проследи с поглед от прозореца до външната врата. Видя го как слиза по пътеката до тъмносиния си буик, как влиза в него и потегля. После заби юмрук с все сила в стената.
Направи си още едно питие и седна на масата в кухнята, за да премисли цялата ситуация. Те бяха разбрали за Оливия. И бяха готови да го изнудват с това. Макар че за изнудване случаят с момичето трудно щеше да свърши някаква работа. Те без съмнение можеха да сложат край на брака му, но той и без това вече беше на път. Но бяха го шпионирали.
И въпросът бе, как?
Ако го бяха следили, щяха да знаят и за небезизвестното пука-пука-бум-бум. А ако знаеха, щяха да го използват срещу него. Защо им беше да си губят времето с някакво дребно прелюбодейство, когато можеха да бутнат непокорния собственик на къщата направо в затвора? Значи го бяха подслушвали. Като се сети, как пиянски по телефона почти бе разказал на Маглиоре за палежа, по челото му избиха капчици студена пот. Слава Богу, Маглиоре му беше запушил устата. Стигаше им и „пука-пука-бум-бум“.
Значи, той бе живял и продължаваше да живее в къща, която се подслушваше и въпросът пред него бе: как да отговори на предложението на Фенър и на методите на неговите клиенти.