— Покаяние за какво?
— Това вече — каза Дрейк с изкривена усмивка, — е между мен и Бог.
— Защо тогава избираш този начин на събиране на пари, след като ти е толкова противен? Защо просто не…
— Правя го така, защото това е единственият начин. Друг избор нямам.
Внезапно, потъвайки в отчайващ ужас, той разбра, че Дрейк току-що му бе обяснил защо самият той бе дошъл там, защо бе направил всичко досега.
— Зле ли ви е, г-н Доус? Изглежда…
— Добре съм. Искам да ви пожелая всичко най-хубаво. Дори и ако не постигнете много.
— Не храня някакви илюзии — каза Дрейк и се усмихна. — Би трябвало да помислите пак… ако планирате нещо драстично. Има и други алтернативи.
— Нима? — усмихна се той в отговор. — Затворете това кафене в този момент. Излезте с мен оттук и ще започнем заедно бизнес. Казвам го абсолютно сериозно.
— Вие се шегувате с мен.
— Не — каза той. — Може би някой друг се шегува и с двама ни.
Той се обърна, увивайки отново парите на руло. Момчето продължаваше да спи. Старецът бе оставил наполовина изпитото си кафе на масата и гледаше празно в него. Продължаваше тихо да си мучи. На път към вратата той остави парите в чашата на стареца, разплисквайки мътното кафе на масата. Излезе бързо, отключи колата си, очаквайки Дрейк да го последва протестирайки, може би даже да го спаси. Но Дрейк така и не се показа; може би очакваше, че той ще се върне и сам ще се спаси.
Наместо това, той запали колата си и потегли към дома.
14 януари, 1974 г.
Той отиде до магазина на Сиърс в града и купи оттам автомобилен акумулатор и двойножичен кабел. На пластмасата отстрани на акумулатора релефно бяха изписани думите: УМИРА ТРУДНО.
Вкъщи, той остави кабела и акумулатора в гардероба заедно с дървения сандък. Помисли си какво ли ще стане, ако полицията го навести със заповед за обиск. Огнестрелно оръжие в гаража, експлозиви в гардероба, голяма сума пари в кухнята. Б. Дж. Доус — отчаяният революционер. Таен Агент-Х9, платен от чуждестранна организация, толкова зловеща, че по-добре името й да не се споменава. Беше абониран за Рийдърс дайджест, където изобилстваше с подобни шпионски историйки, както и с безброй кръстоносни походи, срещу тютюнопушенето, срещу порнографията, срещу престъпността. Винаги ставаше по-страшно, когато шпионинът беше един от нас, живеещ в типичното предградие, типичен бял англосаксонски протестант. По-лесно бе, ако действаха агенти на КГБ в Уилмит или Де Моа, прехвърляйки си микрофилми в градската библиотека, планирайки насилствено сваляне на правителството по откритите кина-паркинг, захапвайки сандвичи от Макдоналдс само с лявата половина на челюстта си, защото отдясно бе изкуственият зъб с отровата за последния час.