— Често си мисля за него — отговори Маглиоре.
16 януари, 1974 г.
Той занесе плътния кафяв плик с чековата си книжка до пощенската кутия на ъгъла и го пусна в нея. Същата вечер отиде на кино. Филмът се казваше „Заклинателят“ и бе с Макс фон Сюдов, а той винаги се бе възхищавал на Макс Фон Сюдов. В една от сцените малко момичеце повърна в лицето на един римокатолически свещеник. От задните редове се чуха ръкопляскания.
17 януари, 1974 г.
Мери се обади по телефона. Бе облекчена и радостна, което направи разговора им много по-лек.
— Продал си къщата — каза тя.
— Точно така.
— Но си още там.
— Само до събота. Наех една голяма селска къща в провинцията. Ще се опитам да започна нещо отначало там.
— О, Барт. Това е чудесно. Наистина се радвам — той започна да разбира защо всичко течеше толкова лесно. Тя се преструваше. Нито се радваше за него, нито се притесняваше. Просто го беше отписала: — А за чековата книжка…
— Да.
— Разделил си парите наполовина, така ли?
— Да. Ако искаш да провериш, можеш да се обадиш на г-н Фенър.
— Не. Нямах това предвид — той почти виждаше жеста й с ръка „по-далече от теб“. — Но, мислех си, щом така поделяш парите… значи ли това, че…
Тя направи изкуствена пауза и той си помисли: Кучка. Хвана ме натясно. Уцели точно десятката.
— Да. Така изглежда — каза той. — Развод.
— Помисли ли хубаво? — попита тя престорено искрено. — Наистина ли мис…
— Мислих много.
— Аз също. Изглежда друго не ни остава, Барт. Но, не те обвинявам в нищо. Не ти се сърдя.
Господи, направо като преписано от тези блудкави любовни книжлета, които вечно чете. Сега сигурно ще ми каже, че ще започне пак да учи. Той се учуди на собствената си злъч. Мислеше, че вече не го интересува толкова много.
— Какво ще правиш ти?
— Ще започна пак да уча — каза тя и гласът й вече не бе престорен, а възбуден, бляскав. — Намерих си старата училищна справка. Беше прибрана в тавана на мама, заедно със старите ми дрехи. Знаеш ли, че ми трябват само двайсет и четири точки, за да завърша? Това е малко повече от година, Барт!
Той си представи как Мери пропълзява в таванчето на майка си и този образ се смеси с неговия, как седи объркан сред купчината дрехи на Чарли. Превключи мисълта си в друга посока.
— Барт? Чуваш ли ме?
— Да. Радвам се, че, освободена от съпруг, ще можеш да се самоусъвършенстваш.
— Барт — каза тя укорително.
Но нямаше нужда да я реже с думи, да я дразни, или да я кара да се чувства виновна. Този стадий бе вече преминат. Кучето на г-н Пиази бе вече ухапало и сега продължаваше към следващата си жертва. Това му се стори смешно и той се засмя.
— Барт, плачеш ли? — в гласа й се усещаше нежност. Престорена, но все пак нежност.
— Не — каза той смело.
— Барт, мога ли да направя нещо? Ако мога, бих искала да ти помогна.
— Не. Ще се оправя. И се радвам, че ще продължиш с ученето. Виж, за този развод — кой, все пак, ще го поиска? Ти, или аз?
— Смятам, че ще е по-добре, ако аз го направя — каза тя покорно.
— Добре. Става.
Последва пауза и изведнъж тя не се сдържа и изпусна въпроса, който сигурно би искала да постави по друг начин:
— Спал ли си с някой, откакто те напуснах?
Той огледа въпроса мислено и прехвърли възможните начини, по които да му отговори: с истината; с лъжа; уклончиво, така че да не й дава покой довечера, като си легне.
— Не — каза той внимателно и добави: — А ти?
— Разбира се, че не — каза тя, успявайки да прозвучи възмутена, но и доволна от въпроса. — Не бих го помислила.
— В крайна сметка ще го направиш.
— Барт, нека да не говорим за секс.
— Добре — каза той безразлично, въпреки че тъкмо тя бе повдигнала въпроса. Опита се да измисли нещо хубаво, което да й каже, нещо, което да запомни от него. Не успя да намери нищо такова, а, освен това, не виждаше и защо ще иска да го запомня, когато нещата бяха стигнали дотук. Бяха прекарали хубави години заедно. Беше сигурен, че трябва да е било така, защото не можеше да си спомни нищо от тях, освен, може би, онзи щур облог за телевизора.
Неочаквано се чу как казва:
— Спомняш ли си, когато оставихме Чарли за първи път в детската градина?
— Да. Той плака много и ти искаше да си го вземем обратно с нас. Не искаше да го оставяш там, Барт.
— Ти поиска да го оставим.
Тя започна да се оправдава с леко обиден тон, но той вече се бе пренесъл през времето и пространството. Жената, която държеше детската градина, се казваше г-жа Рикър. Имаше специално удостоверение за квалификация и даваше на децата хубав, топъл обяд, преди да ги изпрати по домовете им в един часа следобед. Детското училище бе в един ремонтиран сутерен и докато водеха за ръка Чарли надолу, той се бе почувствал като предател; като фермер, който погалва кравата си и й казва по пътя към кланицата „Няма страшно, Бес“. Прекрасно момченце бе неговият Чарли. Руса коса, която по-късно бе потъмняла, сини, големи очи, ръце, които действаха умно още от люлката. Бе застанал между тях двамата на последната стълба, без да помръдва, наблюдавайки как останалите деца скачат, тичат, рисуват и режат картинки с ножици без остри върхове; толкова много деца; а Чарли никога не бе изглеждал толкова беззащитен, както в този момент, гледайки другите деца. В очите му нямаше нито радост, нито страх, само наблюдение, като от страничен човек; той никога не се бе чувствал баща на своя син така силно, както в този момент, никога не бе чел така ясно мислите му. А г-жа Рикър се приближи с усмивка на баракуда, и каза: Ще видиш колко е забавно тук, Чък, което почти го накара да извика: Той не казва така! И когато тя протегна ръка към него, Чарли не я пое, а само я наблюдаваше как сама потърси неговата ръка и го поведе към останалите деца. Той направи две крачки с нея и после спря, извръщайки поглед към тях. А г-жа Рикър каза тихо: Бъдете спокойни, ние ще оправим. В крайна сметка Мери трябваше да го смушка в ребрата и да каже: ХАЙДЕ, Барт, защото той бе замръзнал на мястото си, впил поглед в очите на сина си, които казваха: Наистина ли ще ги оставиш да направят това с мен, Джордж?, докато собствените му очи отвръщаха: Налага се, Фреди. После двамата тръгнаха нагоре по стълбите, обръщайки гръб на Чарли, най-ужасното нещо, което едно дете можеше да си представи и Чарли започна да плаче. Но Мери не спря нито за миг, дори ритъмът на стъпките й остана непроменен, защото женската обич е странна, жестока и почти винаги рационална, а любов, която разсъждава, е винаги ужасяваща. Тя знаеше, че в случая Чарли трябваше да остане там, и продължи напред, приемайки плача му като поредния неизбежен стадий от развитието на момчето, подобно на пръцване на масата, или ожулено коляно. Той пък в този момент бе почувствал в гърдите си болка, толкова остра и мощна, че се запита дали не получава инфаркт, но после болката беше отминала, оставяйки го шокиран и неспособен да я разгадае. Сега обаче, той знаеше, че тази болка е представлявала просто едно прозаично сбогом. Гърбовете на родителите не бяха най-ужасното нещо. Най-ужасното бе бързината, с която децата забравят за същите тези гърбове и биват погълнати от собствените си дела — играта, мозайката, новите си приятели и в крайна сметка, смъртта. Това бе ужасяващият факт, който той бе прозрял. Чарли бе започнал да изчезва дълго преди да се разболее и този процес не можеше да бъде спрян.