— Защото някой е търсил нещо — каза си сър Стафорд замислено. — Но какво? И кой? А може би и защо? Да, наистина е интересно.
Седна на стола и се замисли. След малко погледът му попадна на масата край леглото му, където доста наперено седеше малка пухкава панда. Сър Стафорд отиде до телефона и набра един номер.
— Ти ли си, лельо Матилда? — попита той. — Стафорд се обажда.
— А, значи си се върнал, скъпо момче. Толкова се радвам. Вчера четох във вестника, че в Малая има холера, или поне си мисля, че беше Малая. Непрекъснато обърквам всички тези места. Надявам се, че скоро ще дойдеш да ме видиш. Не се преструвай на зает. Изключено е да си зает непрекъснато. Всъщност човек може да приеме такова извинение само от магнати, от хора в бизнеса, нали разбираш, които живеят сред непрекъснати сливания и поглъщания на фирми. Нямам представа какво означава цялата тази заетост. Някога означаваше да си вършиш работата както трябва, но сега означава неща, свързани с атомната бомба и с бетонни заводи — каза леля Матилда разгорещено. — И тези ужасни компютри, които винаги изчисляват погрешно, да не говорим за това, че не са направени в подходяща форма. Наистина животът стана доста труден за нас. Не можеш да си представиш какво са направили с банковата ми сметка. А също и с пощенския ми адрес. Е, мисля, че съм живяла прекалено дълго.
— Изобщо не си мисли такова нещо! Удобно ли е да мина следващата седмица?
— Ела още утре, ако искаш. Поканила съм викария на вечеря, но лесно мога да я отложа.
— О, слушай, няма нужда да го правиш.
— Напротив, точно така трябва. Той е изключително досаден, а освен това иска нов орган. А този, старият, си е добър. Искам да кажа, че проблемът е не в органа, а в органиста. Наистина ужасен музикант. Викарият го съжалява, защото е загубил майка си, към която е бил много привързан. Но фактът, че обичаш майка си, не те прави по-добър музикант, нали? Искам да кажа, че човек трябва да вижда нещата такива, каквито са.
— Точно така. Ще трябва да дойда през следващата седмица — трябва да се погрижа за някои неща. Как е Сибил?
— Прекрасно дете! Много е непослушна, но е толкова сладка.
— Донесох й една пухкава панда — каза сър Стафорд Най.
— Много мило от твоя страна, скъпи.
— Надявам се, че ще й хареса — каза сър Стафорд улавяйки погледа на пандата с известно чувство на безпокойство.
— Е, във всеки случай, тя е много добре възпитана — каза леля Матилда и това беше малко неопределен отговор, чието значение не се хареса особено на сър Стафорд.
Леля Матилда предложи възможни влакове за следващата седмица, предупреждавайки го, че те често или не се движат, или променят разписанието си, като освен това поиска да й занесе сирене „Камамбер“ и половинка „Стилтън“6.
— Вече е невъзможно да се купи нещо тук. Нашият магазин — продавачът беше толкова мил човек, толкова внимателен и с такъв добър вкус към онова, което ние всички харесвахме — изведнъж бе превърнат в супермаркет, шест пъти по-голям, всичко бе преустроено, кошници и метални колички, които човек разкарва наоколо и се опитва да напълни с ненужни неща, майките, които непрекъснато губят децата си, плачат и изпадат в истерия. Много уморително. Е, ще те чакам, скъпо момче — и тя затвори телефона.
Той веднага иззвъня отново.
— Ало? Стафорд? Обажда се Ерик Пю. Разбрах, че си се върнал от Малая — какво ще кажеш да вечеряме заедно днес?
— С удоволствие.
— Чудесно. Лимпитс клъб, осем и петнадесет?
Когато сър Стафорд затваряше телефона, мисис Уърит влезе задъхана в стаята.
— Един джентълмен е долу и иска да ви види, сър. Искам да кажа, поне аз мисля, че е такъв. Във всеки случай, твърди, че няма да имате нищо против.
— Как се казва?
— Хоршам, сър, както онова място по пътя за Брайтън.
— Хоршам? — сър Стафорд бе малко изненадан.
Той излезе от спалнята си и тръгна надолу по стълбите, които водеха към голяма всекидневна на долния етаж. Госпожа Уърит не бе сбъркала. Наистина беше Хоршам и изглеждаше точно така, както бе изглеждал преди половин час — силен, внушаващ доверие, с вдлъбнатина на брадичката, румени бузи, рунтави посивели мустаци и невъзмутим вид.