— Надявам се, че нямате нищо против — каза той приятелски, като стана на крака.
— Надявате се, че нямам нищо против какво? — попита сър Стафорд Най.
— Да ме видите отново толкова скоро. Срещнахме се в коридора пред стаята на Гордън Четуинд, ако си спомняте.
— Нямам никакви възражения — каза сър Стафорд и плъзна кутията с цигари по масата. — Седнете. Нещо забравено, нещо останало неизречено?
— Мистър Четуинд е много приятен човек — каза Хоршам. — Поговорихме си. С него и с полковник Мънроу. Те са малко разтревожени от всичко това, нали разбирате. Искам да кажа за вас.
— Така ли?
Сър Стафорд Най също седна. Усмихваше се, пушеше и гледаше замислено Хенри Хоршам.
— И оттук къде отиваме?
— Тъкмо се чудех дали мога, без да проявявам прекалено любопитство, да попитам къде отивате вие оттук?
— С удоволствие ще ви кажа. Ще гостувам на една моя леля, лейди Матилда Клекхийтън. Ако искате, ще ви дам адреса.
— Зная го — каза Хенри Хоршам. — Е, предполагам, че идеята е добра. Тя ще се радва да разбере, че сте се върнали у дома жив и здрав. Можеше и да е по-различно, нали?
— Така ли мислят полковник Мънроу и мистър Четуинд?
— Е, знаете как е, сър — каза Хоршам. — Прекрасно знаете. Хората от този отдел винаги се безпокоят. Не са сигурни дали да ви вярват или не.
— Дали да ми вярват? — попита сър Стафорд обидено. — Какво искате да кажете с това, мистър Хоршам?
Мистър Хоршам не се стресна. Той само се усмихна.
— Вижте, създали сте си репутация, че не приемате нещата сериозно.
— О! Помислих дали не искате да кажете, че съм симпатизант на комунистите или че съм преминал на другата страна. Нещо такова.
— О, не, сър. Те просто мислят, че не сте сериозен. Смятат, че от време на време обичате да си позволявате по някоя шега.
— Човек не може да изживее живота си, непрекъснато приемайки себе си и останалите сериозно — отбеляза сър Стафорд Най с неодобрение.
— Не. Но, както вече казах, поели сте доста голям риск.
— Чудя се дали въобще ми е ясно за какво говорите.
— Ще ви обясня. Понякога нещата се объркват и то невинаги по нечия вина. Случва се, така че, както казват, се намесва Всевишният или другият — имам предвид онзи с опашката.
Сър Стафорд започваше леко да се забавлява.
— Става дума за мъглата в Женева ли? — попита той.
— Точно така, сър. В Женева имаше мъгла и това обърка плановете на някои хора. Един човек попадна натясно.
— Разкажете ми всичко — каза сър Стафорд Най — Наистина бих искал да зная.
— Ами, когато вашият самолет излетял от Франкфурт вчера, една пътничка липсвала. Вие вече сте били изпили бирата си и сте седели удобно сам в един ъгъл, похърквайки тихо. Една пътничка не се явила и я повикали по уредбата два пъти. В крайна сметка най-вероятно самолетът е излетял без нея.
— А-ха. И какво е станало с нея?
— Би ми било интересно да узная. Във всеки случай, паспортът ви е пристигнал на „Хийтроу“, въпреки че вие не сте.
— И къде е сега? Трябва ли да съм си го получил?
— Не. Не мисля. Това би била много набързо свършена работа. Онова приспивателно се оказало добро и надеждно. Точно каквото е било нужно, ако мога да се изразя така. Приспало ви е и ви е изключило от играта, без да предизвика някакви особено неприятни странични ефекти.
— Е, после имах ужасно главоболие — отбеляза сър Стафорд.
— Ами не е възможно да се избегне това. Не и при създалите се обстоятелства.
— Тъй като, изглежда, знаете всичко, обяснете ми, какво щеше да се случи, ако бях отказал да приема предложението, което вероятно — казвам само вероятно — ми е било направено?
— Може би е щяло да бъде краят за Мери Ан.
— Мери Ан? Коя е Мери Ан?
— Мис Дафни Теодофанус.
— Струва ми се, че чух да споменават подобно име — съобщиха, че не се е явила за полета си.
— Да, тя пътуваше под това име, а ние я наричаме Мери Ан.
— Коя е тя? Питам само от любопитство.
— В своята област тя е, така да се каже, върхът.
— А коя е нейната област? Тя от нашите ли е или е от техните, ако, разбира се, знаете кои са „техните“? Трябва да призная, че аз самият малко се затруднявам, когато трябва да решавам.