Глава IV
Вечеря с Ерик
— Ще възразиш ли, ако ти кажа нещо, старче? — попита Ерик Пю.
Сър Стафорд го погледна. Познаваше Ерик Пю от години. Не бяха много близки. Сър Стафорд смяташе Ерик за доста скучен приятел. Но, от друга страна, беше верен. Освен това беше от онзи тип хора, които, макар и да не бяха забавни, имаха способността да бъдат осведомени. Хората му казваха нещо и той го запомняше. Понякога можеше да получи наистина полезна информация.
— Върнал си се от конференцията в Малая, нали?
— Да — отговори сър Стафорд.
— Нещо особено да се е случило там?
— Всичко беше както обикновено — отговори сър Стафорд.
— Аха. Чудех се дали нещо не е… е, нали разбираш какво искам да кажа. Дали не е станало нещо, което да предизвика сензация.
— Къде, на конференцията ли? Не, просто болезнено предсказуемо. Всички казваха онова, което се очакваше, само че за съжаление с много повече думи, отколкото би могъл да си представиш. Не зная защо ходя на тези неща.
Ерик Пю направи една-две доста скучни бележки за това, което китайците фактически замислят.
— Всъщност не смятам, че кроят нещо — каза сър Стафорд. — Нали разбираш, само обичайните слухове за болестите, от които страда горкият стар Мао, кой прави интриги срещу него и защо.
— А арабско-израелските отношения?
— Това също върви по план. По техния план, така да се каже. Но какво общо има с Малая?
— Изглежда малко като Лигавата Костенурка8 — каза сър Стафорд Най. — „Супата за вечеря, супа превъзходна.“ Защо е тази меланхолия?
— Знаеш ли, мислех си дали не си… — ще ми простиш, нали? Искам да кажа, че не си направил нищо, с което да опетниш името си, нали?
— Аз ли? — попита много учудено сър Стафорд.
— Е, знаеш какъв си, Стаф. Понякога обичаш да шокираш хората, не е ли така?
— Напоследък се държа безупречно — отговори сър Стафорд. — Какво си чул за мен?
— Разбрах, че е имало някакви неприятности заради нещо, станало в самолета, когато си се връщал.
— О? Кой ти каза?
— Знаеш ли, срещнах стария Картисън.
— Ужасен дърт досадник. Винаги си въобразява разни работи, които не са се случили.
— Да, зная. Зная, че е такъв. Но той казваше, че някои хора — или поне Уинтъртън — изглежда мислят, че си направил нещо.
— Направил съм нещо? Бих искал да е така — каза сър Стафорд Най.
— Някаква шпионска игра се е раздвижила и той малко се безпокои за определени хора.
— Какво си мислят, че съм — някой нов Филби Или нещо подобно?
— Знаеш ли, понякога си много невнимателен в приказките и шегите си.
— Често е много трудно да устоя — отговори приятелят му. — Всички тези политици, дипломати и други подобни. Толкова противно сериозни са. От време на време ти се иска да ги пораздвижиш.
— Чувството ти за хумор е доста изкривено, момчето ми. Наистина е така. Понякога се тревожа за теб. Искали са да ти зададат няколко въпроса за нещо, което е станало по време на полета ти от Малая, и изглежда мислят, че не си… е, че вероятно не си им казал истината.
— А, значи така мислят? Интересно. Смятам, че трябва да се потрудя малко върху този въпрос.
— Недей да вършиш нищо прибързано.
— Понякога трябва и да се позабавлявам.
— Виж какво, приятелю, нали не искаш да провалиш кариерата си, само за да дадеш воля на чувството си за хумор?
— Вече започвам да стигам до заключението, че няма нищо по-отегчително от това да правиш кариера.
— Зная, зная. Винаги си бил склонен да мислиш така и виждаш, че не си се издигнал толкова, колкото би трябвало. По едно време беше между кандидатите за Виена. Не искам да те гледам как объркваш нещата.
— Уверявам те, че се държа изключително уравновесено и добродетелно — каза сър Стафорд Най и добави: — По-бодро, Ерик. Ти си добър приятел, но аз наистина не съм се провинил с никакви шеги и игри.
Ерик недоверчиво поклати глава.
Беше приятна вечер и сър Стафорд тръгна пеша към къщи през Грийн парк. Когато пресичаше алеята Бърдкейдж, една кола изскочи от улицата и мина само на сантиметри от него. Сър Стафорд беше човек с навици на спортист и отскочи на тротоара, където беше в безопасност. Колата изчезна надолу по улицата. Той се замисли. За момент беше готов да се закълне, че колата преднамерено се опита да го прегази. Интересна мисъл. Първо бяха претърсвали апартамента му, а сега и самият той вероятно е набелязан. Можеше и да е чисто съвпадение. И все пак през живота си, част от който бе прекарал в доста неспокойни райони и места, сър Стафорд се бе срещал с опасността. Той познаваше, така да се каже, вкуса и мириса й. И сега я почувства. Някой някъде го дебнеше. Но защо? Каква бе причината? Доколкото знаеше, не бе направил нищо, с което да си навлече неприятности. Той се замисли.