Отключи апартамента си, влезе и взе пощата, която лежеше на пода. Нищо особено. Няколко сметки и един брой на списание „Лайфбоут“. Захвърли сметките на бюрото си и разкъса обвивката на списанието. Това беше кауза, за която той понякога допринасяше с нещо. Запрелиства страниците, без да се съсредоточава много, защото умът му все още бе погълнат от собствените му мисли. Но изведнъж спря. Между две от страниците беше прикрепено нещо. Беше залепено със скоч. Огледа го по-внимателно. Беше паспортът му, който му връщаха така неочаквано. Откъсна го и го разгледа. Последният печат бе от пристигането на „Хийтроу“ предишния ден. Тя бе използвала паспорта му, бе стигнала дотук благополучно и бе избрала този начин, за да му го върне. Къде беше тя сега? Искаше му се да знае.
Чудеше се дали някога ще я види отново. Коя бе тя? Къде бе отишла и защо? Имаше чувството, че очаква второто действие на пиеса. Всъщност му се струваше, че първото действие едва ли е завършило. Какво бе видял? Може би една старомодна едноактна пиеса, изпълнявана преди главното представление. Момиче, което толкова абсурдно бе поискало да се облече и да се представи за мъж, което бе минало през паспортния контрол на „Хийтроу“, без да предизвика каквито и да било подозрения, и което бе изчезнало през този изход в Лондон. Не, сигурно никога вече нямаше да я види отново. Това го ядоса. Но защо, мислеше той, защо искам да я видя? Тя не беше особено привлекателна, не беше нищо особено. Не, не беше съвсем вярно. Тя все пак беше нещо особено, в нея имаше нещо, иначе не би могла да го накара, и то без много убеждаване, без открити сексуални намеци, без нищо друго, освен най-обикновена молба за помощ, да направи това, което тя искаше. Молба от едно човешко същество към друго, защото, както бе дала да се разбере, не точно с думи, но все пак бе дала да се разбере, тя познаваше хората и в него бе видяла човек, който би поел риск, за да помогне на друго човешко същество. И той бе поел риска, мислеше си сър Стафорд Най. Тя можеше да сложи каквото иска в чашата му с бира. Ако бе пожелала, щяха да го намерят мъртъв, скрит в някой ъгъл на фоайето за заминаващите пътници на едно летище. И ако бе имала достатъчно познания за лекарствата, което несъмнено беше така, смъртта му можеше да бъде приписана на сърдечен удар, дължащ се на височината или на разликата в налягането, или на нещо подобно. Но защо да мисли за това? Вероятността да я види отново беше много малка и той се ядосваше.
Да, ядосваше се, а той не обичаше да се ядосва. Замисли се за известно време и после написа една обява, която трябваше да бъде поместена три пъти. „Пътник за Франкфурт. 3 ноември. Моля, свържете се със спътника си, отиващ за Лондон.“ Нищо повече. Тя или щеше да го потърси, или не. Ако обявата изобщо й попаднеше, тя щеше да разбере кой я е дал. Беше използвала паспорта му, знаеше името му. Можеше да го намери. Може би щеше да му се обади. А може би не. Най-вероятно не. Ако не му се обадеше случаят щеше да остане само една пиеса преди основното представление, малка глупава пиеска, която посреща закъснелите в театъра и ги забавлява, докато започне съществената част на вечерта. Пиеса от тези, които бяха много популярни преди войната. По всяка вероятност обаче той никога вече нямаше да я види и една от причините можеше да е фактът, че вече е свършила това, за което бе дошла в Лондон и е напуснала страната, отлитайки за Женева или за Близкия Изток, за Русия, Китай, Южна Америка или Съединените Щати. А защо включвам Южна Америка, мислеше си сър Стафорд. Сигурно има някаква причина. Тя не бе споменала Южна Америка. Никой не бе споменал Южна Америка. Наистина никой, освен Хоршам. А и той я бе споменал между много други неща.
На следващата сутрин, докато вървеше бавно към къщи по алеята през парка Сейнт Джеймс, след като бе предал обявата си, погледът му се плъзгаше по есенните цветя, почти без да ги забелязва. Хризантемите изглеждаха вече натежали и източени, а цветовете им бяха в злато и бронз. Ароматът им стигаше до него едва-едва. В него имаше нещо от миризмата на кози, както винаги си бе мислил сър Стафорд, и му напомняше за хълмовете на Гърция. Не трябваше да забравя да следи колоната с личните обяви. Но все още бе рано. Щяха да минат поне два-три дни, преди неговата обява да бъде публикувана и преди някой да успее да отговори също с обява. Ако имаше отговор, той не трябваше да го пропуска, защото в крайна сметка се дразнеше, че не знае, че няма никаква представа за какво е всичко това.