Опита се да си спомни не момичето от летището, а лицето на сестра си Памела. Беше умряла отдавна. Той я помнеше. Разбира се, че я помнеше, но някак не можеше да си представи лицето й. Подразни се, че не може да си го представи. Беше спрял, точно когато щеше да пресече една от улиците. Нямаше движение, освен една кола, която се носеше бавно и тържествено като отегчена вдовстваща аристократка. Старичка кола, помисли си той. Един старомоден даймлер. Сви рамене. Защо стоеше тук така идиотски, потънал в мисли?
Направи рязко една крачка към паважа, за да пресече, и царствената лимузина, както я бе нарекъл мислено, внезапно увеличи скоростта си с неподозирана бързина. Тръгна рязко напред с удивителна скорост и се насочи към него с такава бързина, че той едва успя да скочи на отсрещния тротоар. Колата профуча покрай него и изчезна, завивайки по-надолу по улицата.
— Странно — каза си сър Стафорд. — Наистина странно. Дали все пак съществува някой, на когото не се харесвам? Някой, който ме следи, наблюдава ме, когато се прибирам вкъщи, и чака удобен случай?
Полковник Пайкъуей както винаги бе заобиколен от гъст цигарен дим в малката стая на Блумсбъри, където седеше, разположил огромното си тяло на стола, от десет до пет часа с малка почивка за обяд. Очите му бяха затворени и само примигването от време на време показваше, че е буден. Той рядко вдигаше глава. Някой бе казал, че прилича на кръстоска между древен Буда и голяма синя жаба и, може би, както бе добавил някакъв дързък младеж, само с едва загатнато кръвосмешение с хипопотам някъде в родословието му.
Тихото позвъняване на интеркома на бюрото му го стресна. Примигна три пъти и отвори очи. Протегна доста изтощената си на вид ръка и вдигна слушалката.
— Да? — каза той.
Чу се гласът на секретаря му.
— Министърът е тук и иска да се види с вас.
— Така ли? — попита полковник Пайкъуей. — Кой министър? Баптистът9 от църквата на ъгъла?
— О, не, полковник Пайкъуей. Сър Джордж Пакъм.
— Жалко — отговори полковник Пайкъуей, поемайки си въздух като астматик. — Наистина жалко. Преподобният Макгил е много по-забавен. Около него се усеща нещо вълнуващо от огъня на ада.
— Да го поканя ли да влезе, полковник Пайкъуей?
— Предполагам, че очаква да бъде поканен да влезе веднага. Министрите са много по-обидчиви от държавните секретари — каза полковник Пайкъуей мрачно. — Очакват, когато дойдат, всички да се въртят около тях.
Сър Джордж Пакъм бе въведен в кабинета. Той се закашля и с мъка си пое дъх. С повечето хора беше така. Прозорците на малката стая бяха плътно затворени. Полковник Пайкъуей седеше облегнат на стола си, целият посипан с пепел от пурите си. Въздухът в стаята беше почти непоносим и сред официалните кръгове тя беше известна като „лисичата дупка“.
— Ах, скъпи приятелю! — възкликна сър Джордж живо и весело по начин, който не подхождаше на тъжния му и аскетичен вид. — Струва ми се, че доста отдавна не сме се срещали.
— Седнете, седнете, заповядайте — каза Пайкъуей. — Искате ли пура?
Сър Джордж потрепери леко и отговори:
— Не, благодаря. Не, много ви благодаря.
Той погледна настойчиво към прозореца. Полковник Пайкъуей не схвана намека. Сър Джордж прочисти гърлото си и се закашля още веднъж, преди да изрече:
— Е, предполагам, че Хоршам е идвал при вас.
— Да, Хоршам беше тук и каза каквото имаше да казва — отговори полковник Пайкъуей бавно и отново затвори очи.
— Реших, че така е най-добре. Имам предвид да се отбие тук. Много е важно нещата да не се изнасят навън.
— Е, но те ще се разпространят, нали?
— Моля?
— Така ще стане — каза полковник Пайкъуей.
— Нямам представа доколко вие, ъъъ… е, какво ще кажете за този последен случай?
— Тук знаем всичко — отговори полковник Пайкъуей. — Нали сме за това.
— О, да, разбира се. За сър С. Н… — Знаете за кого става въпрос, нали?
— Наскоро бе пътник за Франкфурт — каза полковник Пайкъуей.