— Изключително странна история. Много странна. Човек започва да се чуди, просто не знае, не може дори да си представи…
Полковник Пайкъуей слушаше учтиво.
— Какво да мисли човек? — продължи сър Джордж. — Вие познавате ли го лично?
— Срещали сме се един или два пъти — каза полковник Пайкъуей.
— Човек наистина не може да не се чуди…
Полковник Пайкъуей доста трудно потисна прозявката си. Беше поизморен от чуденето, мисленето и представянето на сър Джордж. Така или иначе, мнението му за мисловния процес на сър Джордж беше отрицателно. Предпазлив човек, човек, на когото можеше да се разчита, че ще ръководи отдела си предпазливо. Но не и човек с блестящ интелект. Може би така е по-добре, помисли си Пайкъуей. При всички случаи тези, които мислят и се чудят, и не са съвсем сигурни, са съвсем подходящи за мястото, където Бог и избирателите са ги поставили.
— Човек не може напълно да забрави разочарованията, които сме имали в миналото — продължаваше сър Джордж.
Полковник Пайкъуей се усмихна любезно.
— Карлстън, Конуей и Кортфолд — каза той. — Напълно доверени, проучени и одобрени. Всички започват с „к“, всичките измамни като греха.
— Понякога са чудя дали има някой, на когото може да се вярва — разстроено отбеляза сър Джордж.
— Отговорът е лесен — каза полковник Пайкъуей. — Няма такъв.
— Ето например сър Стафорд — продължи сър Джордж. — Добро семейство, чудесно семейство. Познавах баща му, дядо му.
— Често стават грешки в третото поколение — прекъсна го полковник Пайкъуей.
Тези думи не помогнаха на сър Джордж.
— Не мога да не се съмнявам — искам да кажа, че понякога той наистина не изглежда сериозен.
— Когато бях млад, заведох двете си племеннички да видят замъците на Лоара — подхвана неочаквано полковник Пайкъуей. — На брега един мъж ловеше риба. Аз също носех въдицата си. Той ми каза: „Vous n’etes pas tin pecheur serieux. Vous avez des femmes avec vous“10.
— Искате да кажете, че сър Стафорд…
— Не, не. Някога не се е забърквал в истории с жени. Неговият проблем е иронията. Обича да скандализира хората. Не може да не си прави шеги и да не остроумничи.
— Това не е много добре.
— Защо не? — попита полковник Пайкъуей. — Да обичаш шегите е по-добре, отколкото да си имаш работа с изменник.
— Ако само човек можеше да е сигурен, че на него може да се разчита. Вие какво ще кажете — какво е вашето лично мнение?
— Сигурен е като камбана — каза полковник Пайкъуей. — Ако камбаната може да е сигурна. Тя издава звук, но това е друго, нали? Не бих се тревожил, ако бях на ваше място.
Сър Стафорд Най бутна настрана чашата си с кафе. Взе вестника и хвърли поглед на заглавията, след това внимателно го сгъна на страницата с личните обяви. Четеше тази колона вече седем дни. Беше разочарован, но не и изненадан. Защо, за Бога, очакваше отговор? Погледът му се движеше бавно надолу по различните съобщения, чиито подробности винаги го бяха карали да смята тази страница за особено интересна. Не бяха само лични обяви. Половината или повече от половината бяха завоалирани реклами, предложения за продажби или съобщения за неща, които хората търсеха да купят. Вероятно трябваше да ги поместват под друго заглавие, но бяха публикувани тук, защото авторите им смятаха, че така има по-голяма вероятност да привлекат вниманието. Между тях се срещаха и една-две от тези, които му харесваха.
„Млад мъж, който не обича тежък труд и би желал лесен живот, с удоволствие ще започне подходяща за него работа.“
„Момиче иска да пътува до Камбоджа. Отказва да гледа деца.“
„Оръжие, използвано във Ватерло. Моля, оферти.“
„Разкошно кожено палто. Продава се спешно. Собственикът заминава в чужбина.“
„Познавате ли Джени Капстън? Сладкишите й са превъзходни. Елате на улица «Лизърд» 14.“
За момент пръстът на сър Стафорд Най престана да се движи. Джени Капстън. Харесваше му това име. Дали имаше улица „Лизърд“? Вероятно имаше. Никога не бе чувал за нея. Въздъхна, продължи да плъзга пръста си надолу по колонката и почти веднага спря отново.
„Пътник за Франкфурт, четвъртък, 11 ноември, Хънгърфорд бридж 7.20.“
Четвъртък, 11 ноември. Това е… да, това е днес. Сър Стафорд се облегна назад и пийна още малко кафе. Беше развълнуван и възбуден. Хънгърфорд. Хънгърфорд бридж. Стана и отиде в кухнята. Мисис Уърит режеше картофи на лентички и ги хвърляше в голяма купа, пълна с вода. Тя вдигна поглед с лека изненада.