Выбрать главу

— Искате ли нещо, сър?

— Да — отговори сър Стафорд Най. — Ако някой ви каже Хънгърфорд бридж, къде бихте отишли?

— Къде бих отишла? — замисли се мисис Уърит. — Имате предвид, ако искам да отида, нали?

— Да приемем, че искате да отидете.

— Ами тогава, предполагам, че ще отида на Хънгърфорд бридж, нали?

— Искате да кажете, че ще отидете в Хънгърфорд в Бъркшир?

— Къде е това? — попита мисис Уърит.

— Осем мили след Нюбъри.

— Чувала съм за Нюбъри. Моят старец заложи на един кон там миналата година. И добре направи.

— Значи, ще отидете в Хънгърфорд, край Нюбъри?

— Разбира се, че не — отговори мисис Уърит. — Да ходя толкова далече… — и защо? Бих отишла на Хънгърфорд бридж естествено.

— Искате да кажете…

— Ами близо до Чаринг Крос. Знаете къде е. На Темза.

— Да — отговори сър Стафорд Най. — Да, много добре зная къде е. Благодаря ви, мисис Уърит.

Знаеше, че постъпва както при хвърляне на ези-тура. Обява в сутрешен Лондонски вестник в Лондон се отнасяше за железопътния мост Хънгърфорд в Лондон. Ето защо най-вероятно беше обявата да има предвид точно това, въпреки че в случая сър Стафорд изобщо не можеше да бъде сигурен в човека, дал тази обява. Доколкото я познаваше, идеите й бяха оригинални. Не бяха нормалните реакции, които човек очаква. Но все пак какво друго можеше да направи? Освен това в Англия сигурно имаше и други места, наречени Хънгърфорд, и вероятно там също имаше мостове. Но днес, е, днес щеше да види.

Беше студена, ветровита вечер и от време на време пръскаше ситен дъжд. Сър Стафорд Най бе вдигнал яката на шлифера си и с мъка вървеше напред. Не пресичаше Хънгърфорд бридж за първи път, но никога не бе го възприемал като място, където човек би се разхождал за удоволствие. Под него беше реката, а по моста пресичаха огромно множество забързани като самия него фигури. Плътно загърнати в шлиферите си, с ниско нахлупени шапки, във всеки един, във всички тях се усещаше огромно желание колкото може по-скоро да се приберат у дома, за да избягат от вятъра и дъжда. В тази забързана тълпа щеше да е много трудно да разпознае някого, мислеше си сър Стафорд Най. 7.20. Не особено подходящ момент за каквато и да било среща. Може би ставаше въпрос за Хънгърфорд бридж в Бъркшир. Така или иначе, изглеждаше много странно.

Той продължаваше с усилие напред. Вървеше с равномерна крачка, без да задминава хората, пред себе си, и си проправяше път сред идващите насреща. Вървеше достатъчно бързо, за да не го задминават движещите се след него, въпреки че, ако поискаха, можеха и да го направят. Вероятно е шега, помисли си сър Стафорд Най. Не от неговия тип шеги, но вероятно някой друг я харесваше.

И все пак не би казал, че е в нейния стил. Около него минаваха забързани фигури, блъскайки го встрани. Насреща крачеше тежко жена, облечена в шлифер. Тя се блъсна в него, подхлъзна се и падна на колене. Сър Стафорд й помогна да стане.

— Добре ли сте?

— Да, благодаря.

Тя продължи забързано, но когато се разминаваше с него, мократа й ръка, за която я бе държал, докато й помагаше да се изправи, пъхна нещо в дланта му и сви пръстите му. След това изчезна, загуби се зад него, потъвайки сред тълпата. Сър Стафорд Най продължи напред. Не можеше да я настигне, а и тя не искаше да бъде настигната. Той бързаше, а ръката му здраво стискаше нещо. И след цяла вечност, както му се стори, най-после стигна до края на моста откъм Съри. След няколко минути вече бе влязъл в малко кафене и седеше на една маса, поръчвайки си кафе. След това погледна какво държи в ръката си. Беше много тънък непромокаем плик. В него бе сложен друг съвсем обикновен бял плик. Отвори и него. Съдържанието му го изненада. Вътре имаше билет.

Билет за Фестивалната зала за следващата вечер.

Глава V

Вагнеров мотив

Сър Стафорд се настани по-удобно на мястото си, слушайки настойчивото барабанене на нибелунгите, с което започна програмата.

Въпреки че обичаше Вагнер, „Зигфрид“ съвсем не беше любимата му опера от цикъла. „Рейнско злато“ и „Залезът на боговете“ бяха двете, които предпочиташе. Музиката на младия Зигфрид, който слуша песента на птиците, по някаква странна причина винаги го бе дразнила, вместо да го изпълва с наслада. Вероятно това се дължеше на факта, че когато беше съвсем млад, бе отишъл на едно представление в Мюнхен, в което участваше великолепен тенор за нещастие с огромни размери, а той самият бе твърде млад, за да може да отдели удоволствието от музиката от удоволствието да гледа един млад Зигфрид, който да изглежда достатъчно млад. Видът на тенора с повече килограми от нормалното, който се търкаляше по сцената в пристъп на младежка буйност, го бе отвратил. А и не обичаше особено птици и горски шумове. Не, дай му рейнските девойки, въпреки че в Мюнхен дори и рейнските девойки тогава бяха с доста внушителни размери. Но това нямаше толкова голямо значение. Завладян от мелодичния поток на водата и радостната песен, той не бе позволил на визуалното възприятие да му повлияе.