От време на време сър Стафорд се оглеждаше небрежно наоколо. Бе заел мястото си доста рано. Залата бе пълна, както обикновено. Дойде антрактът. Сър Стафорд стана и се огледа. Мястото до него бе останало празно. Някой, който трябваше да дойде, не бе дошъл.
Беше ли това отговорът или просто закъснелият не бе допуснат да влезе, нещо, което все още се практикуваше, когато се изпълняваха творби на Вагнер?
Той излезе, разходи се, пи кафе, изпуши една цигара и се върна, когато обявиха края на антракта. Този път, когато се приближи, видя, че мястото до неговото е заето. Вълнението веднага го обзе отново. Стигна до мястото си и седна. Да, това бе жената от летището във Франкфурт. Тя не му обърна внимание. Гледаше право пред себе си. Профилът й бе така ясно очертан и чист, както го помнеше. Тя обърна леко глава и погледът й мина покрай него, без с нищо да покаже, че го е познала. Желанието да не покаже, че го познава, бе толкова настойчиво, сякаш го бе изрекла с думи. Това бе среща, за която не трябваше да се знае. Поне за сега.
Светлините започнаха да загасват. Жената до него се обърна.
— Извинете, бихте ли ми дали програмата си? Страхувам се, че съм загубила моята, когато идвах към мястото си.
— Разбира се — отговори той.
Подаде й програмата и тя я взе. Отвори я и започна да я разглежда. Светлините угаснаха. Започна втората част на програмата. Започна с увертюрата на „Лоенгрин“. Когато тя свърши, жената му върна програмата с няколко думи на благодарност.
— Много съм ви признателна. Беше много мило от ваша страна.
Следваше музиката на Зигфрид с горските шумове. Сър Стафорд погледна в програмата, която тя му бе върнала. И тогава забеляза нещо, което бе написано леко с молив на края на една от страниците. Не се опита да го чете в този момент. Всъщност светлината нямаше да е достатъчна. Сър Стафорд просто затвори програмата и продължи да я държи в ръка. Беше съвсем сигурен, че той самият не бе писал нищо там. Не и в собствената си програма. Помисли си, че тя вероятно е държала своята програма готова, може би сгъната в мантата й, и вече е била написала някакво съобщение, което да му предаде. Струваше му се, че атмосферата на тайнственост и опасност все още съществува. Срещата на Хънгърфорд бридж и пликът с билета, пъхнат в ръката му. А сега мълчаливата жена, която седеше до него. Той я погледна няколко пъти с бързия и небрежен поглед, който човек хвърля на някой непознат, седящ до него. Тя се облегна назад. Роклята й без деколте беше от матов черен креп, а на шията си носеше старинна златна огърлица. Тъмната й коса беше късо подстригана и добре оформена. Не погледна към него и не отвърна на нито един от погледите му. Той започна да се чуди. Дали в залата имаше някой, който я наблюдава или наблюдава него, който следи дали ще се погледнат или ще се заговорят? Сигурно беше така или поне съществуваше вероятност да е така. Тя бе отговорила на повика му във вестника. Нека се задоволи с това. Любопитството му не бе намаляло, но сега поне знаеше, че Дафни Теодофанус, наречена още Мери Ан, беше тук, в Лондон. Съществуваха възможности в бъдеще да научи повече за онова, което ставаше. Но трябваше да остави тя да планира всичко. Трябваше само да я следва. И сега щеше да й се подчини така, както й се беше подчинил на летището и — нека да си го признае — животът изведнъж бе станал по-интересен. Това беше по-добре от скучните конференции в политическия му живот. Наистина ли онази кола се бе опитала да го прегази предишната вечер? Мислеше, че е така. И то два опита, не само един. Лесно беше човек да си въобрази, че е обект на нападение — хората днес караха толкова безразсъдно, че не беше трудно да се види предумишленост там, където я нямаше. Сър Стафорд сгъна програмата си, без повече да я погледне. Музиката свърши. Жената до него проговори. Тя не обърна главата си и не личеше дали говори на него, но изрече високо и с въздишка между думите си, сякаш говореше на себе си или на съседа си от другата страна: