Събужда се страхът — страх от това, което може да се случи. Не толкова заради онова, което наистина става, а заради вероятните причини, довели до него. Някои от тях известни, други — не, но се усещат. И не само в нашата собствена страна. По-кратки пасажи могат да се прочетат и на други страници — новини от Европа, от Азия, от Америка, от целия свят.
Отвличане на самолети.
Похищение на хора.
Насилие.
Бунтове.
Омраза.
Анархия, която все повече се засилва.
Всичко сякаш води към боготворене на разрушението, към удоволствие от жестокостта.
Какво означава всичко това? Една фраза от времето на кралица Елизабет идва като ехо от миналото и казва за живота:
И все пак от собствен опит хората знаят колко много доброта има в този наш свят — добрите дела, доброто сърце, извършеното от състрадание, милосърдието към ближния, помощта на момичета и момчета.
Защо е тогава тази фантастична атмосфера на ежедневните новини за неща, които се случват, които са действително факти?
За да напишете разказ за година 1970 след Христа трябва добре да разберете действителността. Ако тя е фантастична, тогава разказът трябва да приеме действителността си. Той също трябва да бъде фантазия, фарс. Обстановката трябва да включва чудноватите факти от ежедневието.
Би ли могъл някой да си представи странна кауза? Една тайна кампания за власт? Може ли маниакалното желание за разруха да създаде нов свят? Може ли човек да отиде още една крачка напред и да предложи избавление чрез фантастични и звучащи невероятно средства?
Няма нищо невъзможно — науката ни го е доказала.
По своята същност тази история е фантазия и няма претенции да бъде нищо повече.
Но по-голямата част от нея или вече се случва или има голяма вероятност да се случи в днешния свят.
Това не е невероятна история, а просто една фантазия.
От автора
Книга 1
Прекъснато пътуване
Глава I
Пътник за Франкфурт
— Затегнете коланите, моля.
Пътниците в самолета, макар и различни, еднакво бавно реагираха на съобщението. Всички имаха усещането, че все още не е възможно да са пристигнали в Женева. Дремещите започнаха да охкат и да се прозяват. Спящите трябваше внимателно да бъдат събудени от настойчива стюардеса.
— Коланите ви, моля.
От уредбата се понесе сух и повелителен глас. Той обясни на немски, френски и английски, че след малко ще преминат през област с доста лошо време. Сър Стафорд Най отвори устата си толкова широко, колкото можеше, прозя се и седна изправен на седалката. Сънувал бе как успешно лови риба в английска река.
Сър Стафорд бе четиридесет и пет годишен, среден на ръст, с гладко, мургаво, добре избръснато лице. Предпочиташе да се облича ексцентрично. Човек от много добро семейство, той се чувстваше напълно свободен да си позволява всякакви шивашки капризи. Понякога дрехите му караха по-консервативно облечените му колеги да трепват, но това за него беше просто източник на злобно удоволствие. В него имаше нещо от контетата от осемнадесети век. Той бе човек, който обичаше да бъде забелязван.
Когато пътуваше, особено обичаше да облича нещо подобно на бандитско наметало, което бе купил в Корсика. То беше много тъмносиньо-лилаво, подплатата му бе аленочервена, а отзад висеше качулка, която сър Стафорд можеше да сложи на главата си, винаги когато пожелаеше да се предпази от течение.
Сър Стафорд Най бе разочаровал дипломатическите кръгове. Още в ранната си младост се бе отличил с дарбата си за велики неща, а след това съвсем учудващо не бе успял да отговори на очакванията. В моменти, когато трябваше да е най-сериозен, обикновено го завладяваше някакво странно и дяволско чувство за хумор. Ако трябваше да избира, винаги предпочиташе да бъде злобничкият Пък3, отколкото да се отегчава. В обществения живот бе добре известен, без някога да е постигал особено високо положение. Смяташе се, че макар и с блестящ ум, сър Стафорд Най не е, а и никога няма да бъде човек, на когото може да се разчита. В тези дни на объркана политика и заплетени международни отношения сигурността бе предпочитано качество пред блестящия ум, особено ако човек искаше да стигне до поста посланик. Сър Стафорд Най бе оставен в глуха линия, въпреки че понякога му възлагаха не особено важни мисии, за които бе необходимо изкуството да се създават интриги. Понякога журналистите го наричаха звезда от втора величина на дипломацията.