Не се интересуваше особено от хубави момичета, които изглеждат както всички останали хубави момичета. Би предпочел някоя, която е различна. Някаква жена седна до него на покритото с полиетилен канапе от изкуствена кожа. Лицето й веднага привлече вниманието му. Не защото беше различно, всъщност почти му се стори, че е лице, което познава. Беше жена, която вече бе виждал. Не можеше да си спомни кога и къде, но бе сигурен, че това лице му е познато. Що се отнася до възрастта й, сър Стафорд си помисли, че е вероятно на двадесет и пет или шест. Изящно извит орлов нос, тежка и гъста черна коса, стигаща до раменете й. Пред себе си държеше списание, но не му обръщаше никакво внимание, а всъщност гледаше сър Стафорд с нещо като нетърпение. Внезапно момичето заговори. Имаше дълбок, контраалтов глас, почти толкова дълбок, колкото е гласът на мъж. Чувстваше се съвсем лек чужд акцент.
— Мога ли да говоря с вас?
Той я изгледа изпитателно за момент, преди да отговори. Не, не беше това, което човек можеше да си помисли — не беше просто запознанство. Беше нещо друго.
— Не виждам причина да не го направите — отговоря той. — Изглежда, че ще трябва да убиваме доста време тук.
— Мъглата — каза момичето. — Мъгла в Женева, мъгла вероятно и в Лондон. Мъгла навсякъде. Не зная какво да правя.
— О, не трябва да се тревожите — успокои я той. — Накрая ще ви откарат някъде. Справят се съвсем добре. Вие къде отивате?
— Пътувах за Женева.
— Е, предполагам, че в края на краищата ще стигнете там.
— Трябва да отида там веднага. Ако успея да стигна до Женева, всичко ще бъде наред. Там ще ме посрещнат и ще бъда в безопасност.
— В безопасност? — усмихна се той леко.
Тя каза:
— Това е дума, от която хората днес не се интересуват и все пак би могла да означава много. За мен означава много. — След това добави: — Виждате ли, ако не успея да стигна до Женева, ако трябва да остана тук или да отлетя с този самолет за Лондон, без предварително да се уредят някои неща, ще ме убият. — Погледна го остро. — Предполагам, че не ми вярвате.
— Страхувам се, че е така.
— Но е вярно. Хората ги убиват. Всеки ден убиват някого.
— Кой иска да ви убие?
— Има ли значение?
— За мен не.
— Ако искате, можете да ми повярвате. Говоря истината. Имам нужда от помощ. Трябва ми помощ, за да стигна жива в Лондон.
— И защо избрахте мен да ви помогна?
— Защото мисля, че имате представа какво е смъртта. Знаете какво е смъртта, може би дори сте я виждали.
Той я погледна остро, после отмести погледа си.
— Някаква друга причина?
— Да. Това — каза тя, протегна малката си мургава ръка и докосна гънките на широкото му наметало. — Това.
За първи път у него се пробуди интерес.
— Какво искате да кажете?
— То е необичайно, лесно се запомня. Не е нещо, което всички носят.
— Съвсем вярно — един от капризите ми, ако мога така да се изразя.
— Каприз, който може да ми бъде полезен.
— Какво искате да кажете?
— Искам да ви помоля нещо. Вероятно ще ми откажете, но може и да не го направите, защото мисля, че сте човек, който е готов да рискува. Така както аз съм жена, която рискува.
— Готов съм да изслушам предложението ви — отговори той с лека усмивка.
— Искам да си сложа наметалото ви. Искам паспорта ви и бордната ви карта за самолета. След около двадесет минути ще обявят полета за Лондон. Ще бъда с вашия паспорт и ще нося вашето наметало. Така ще пътувам за Лондон и ще пристигна в безопасност.
— Искате да кажете, че ще се представите за мен? Но, мило момиче…
Тя отвори чантата си и извади малко квадратно огледало.
— Погледнете. Погледнете ме, а след това погледнете и собственото си лице.