— Надявах се, че ще приемете нещата така, но все пак беше случайно попадение.
Сър Стафорд извади паспорта си и го сложи във външния джоб на наметалото. След това стана, прозя се, озърна се наоколо, погледна часовника си и тръгна към щанда, където бяха изложени различни стоки. Дори не се обърна назад. Купи една книжка и заразглежда няколко пухкави животни, подходящ подарък за дете. Накрая избра една панда. Огледа фоайето и се върна там, където бе седял. Наметалото бе изчезнало, момичето също. На масата все още стоеше половин чаша бира. Ето сега поемам риск, помисли си той. Взе чашата, премести се малко встрани и я изпи. Без да бърза. Изпи я бавно. Вкусът й беше съвсем същият, както преди.
— А сега да видим — каза сър Стафорд. — А сега да видим.
Прекоси фоайето и отиде в един далечен ъгъл. Там седеше доста шумно семейство и всички се смееха и говореха. Седна близо до тях, прозя се и отпусна глава на облегалката. Обявиха полет за Техеран. Доста пътници станаха и отидоха да се наредят пред определения изход. Фоайето все още бе наполовина пълно. Сър Стафорд отвори книгата. Прозя се отново. Сега наистина му се спеше, да, много му се спеше… Трябва да реши къде е най-добре да заспи. Някъде, където може да остане…
Трансевропейските аеролинии обявиха заминаването на своя самолет с полет 309 за Лондон.
Не бяха малко хората, които станаха в отговор на повикването. Но междувременно още пътници бяха влезли във фоайето и чакаха за други самолети. Последваха съобщения за мъгла в Женева и за други несгоди при пътуването. Среден на ръст строен мъж, облечен с тъмносиньо наметало, чиято червена подплата се виждаше, с качулка, ниско спусната над късо подстриганата му коса — не много по-рошава от косите на повечето младежи в наше време — прекоси фоайето и зае мястото си на опашката за самолета. Показа бордната си карта и мина през изход номер 9.
Последваха още съобщения. „Суисеър“ обяви полог за Цюрих, БЕА4 — за Атина и Кипър, а след това дойде и друго съобщение.
— Моля, госпожица Дафни Теодофанус, пътуваща за Женева, да се яви на гишето. Полетът за Женева се отлага поради мъглата. Пътниците ще летят през Атина. Самолетът е готов за излитане.
Следваха други съобщения за пътници за Япония, Египет, въздушни линии обхващаха целия свят. Господин Сидни Кук, пътуващ за Южна Америка бе поканен да се яви на гишето, където го очакваше съобщение. Отново извикаха Дафни Теодофанус.
— Последно повикване за полет 309.
В един ъгъл на фоайето момиченце гледаше мъж в тъмносин костюм, който бе дълбоко заспал с глава, отпусната на облегалката на червения диван. В ръката си той държеше малка пухкава панда.
Момиченцето протегна ръка към пандата. Майка й каза:
— Джоан, не пипай играчката. Горкият човек спи.
— Къде отива?
— Може би и той като нас отива в Австралия — отговори майката.
— Той има ли момиченце като мен?
— Сигурно има.
Момиченцето въздъхна и отново погледна пандата. Сър Стафорд Най продължаваше да спи. Той сънуваше, че се опитва да застреля леопард. „Изключително опасно животно — казваше той на водача на сафарито, който, го придружаваше. — Много опасно животно, така съм чувал. Не можеш да имаш доверие на леопардите.“
В този момент сънят се смени с друг, както става в сънищата, и той вече пиеше чай със своята пралеля Матилда и се опитваше да направи така, че тя да го чува. Леля му беше по-глуха от всякога! Сър Стафорд не бе чул нито едно от съобщенията, с изключение на първото за госпожица Дафни Теодофанус. Майката на момиченцето казваше:
— Винаги съм се чудила за липсващите пътници. Обикновено когато пътува със самолет, човек чува такива съобщения. За някой, който не могат да намерят. Някой, който не е чул повикването или не е на самолета, или нещо такова. Винаги се чудя кои са тези хора и какво правят, и защо не се явяват. Предполагам, че тази госпожица, как й беше името, просто е изпуснала самолета си. Какво ще правят с нея сега?
Никой не можа да отговори на въпроса й, защото никой нямаше нужната информация.
Глава II
Лондон
Апартаментът на сър Стафорд Най беше много приятен. Гледаше към Грийн парк. Той включи кафеварката и отиде да види какво му е донесла пощата тази сутрин. Не изглеждаше да има нещо особено интересно. Започна да сортира пратките — една-две сметки, квитанция и писма с доста безинтересни марки. Събра ги отново и ги остави на масата, където вече имаше и други писма, събирани през последните два дни. Помисли си, че скоро ще трябва да се заеме с тях. Секретарят му щеше да дойде по някое време следобед.