— Много се съмнявам — каза мистър Робинсън. — Знанието си е знание. Вие сте дали живот — не трябва да рушим онова, което сме създали.
— Имате право на мнение, но трябва да премете факта.
— Не — мистър Робинсън изрече думата със сила.
Лиза Нойман се обърна гневно към него.
— Какво искате да кажете с това „не“?
Очите й святкаха. Хубава жена, помисли мистър Робинсън. Жена, която вероятно през целия си живот е бяла влюбена в Робърт Шорам. Обичала го е, работила е с него, а сега живееше до него, грижейки се за него със своята интелигентност, като му предлагаше преданост в най-чистата й форма, без съжаление.
— През живота си човек научава някои неща — каза мистър Робинсън. — Не мисля, че аз ще живея дълго. Първо, защото теглото ми е прекалено голямо. — Той въздъхна, поглеждайки към огромното си тяло. — Но има някои неща, които зная. Прав съм, Шорам. Ще трябва да признаете, че съм прав. Вие сте честен човек. Не бихте унищожили работата си. Не бихте могли да стигнете до там. Все още имате всичко някъде, заключено, скрито, може би дори не в тази къща. Бих предположил, но това е само предположение, че го пазите в някой сейф или банка. Тя също знае, че е там. Вие й вярвате. Тя е единственият човек в света, на когото вярвате.
Шорам каза този път с почти ясен глас:
— Кой сте вие, кой, по дяволите сте вие?
— Аз съм просто човек, който знае какво представляват парите — отговори мистър Робинсън — и нещата, които произлизат от парите. Хората и техните особености и начина им на живот. Ако искате, бихте могли да намерите работата, която сте прибрали. Не искам да кажа, че можете да я извършите отначало сега, но мисля, че тя е някъде. Вие ни казахте възгледите си и аз не бих искал да твърдя, че са изцяло погрешни. Може би сте прав. Ползата за хората е нещо сложно. Горкият стар Бевъридж41, освобождаване от лишенията, освобождаване от страха, освобождаване от какво ли не, той е мислел, че създава рай на земята, като е казвал това и го е планирал и го е подготвял. Но не успя да създаде рай на земята и се съмнявам, че вашият „Бенво“ или както го наричате (звучи като марка храна) също ще донесе рай на земята. Благосклонността, както и всичко друго, крие своите опасности. Това, което ще направи, е да спести много страдания, болка, анархия, насилие, робство на наркотиците. Да, ще попречи да се случат доста лоши неща и би могла да спаси нещо, което е важно. Би могла — само би могла — да е много важна за хората. За младите хора. Този ваш „Бенволео“ — сега го нагласих да звучи като марка почистващо средство — ще направи хората благосклонни и ще призная, че може би ще ги направи и снизходителни и самодоволни. Но има също и вероятност, ако промените природата на хората със сила и те трябва да продължат да живеят с точно тази природа до смъртта си, един или двама от тях, не много, могат да открият, смирени, не горди, че имат естествено призвание към това, което са били принудени да направят. Наистина да се променят, преди да умрат. Да не могат да се освободят от новия навик, който са придобили.
Полковник Мънроу каза:
— Не разбирам за какво, по дяволите, говорите.
Мис Нойман отговори:
— Говори глупости. Трябва да приемете отговора на професор Шорам. Той ще прави с откритията си каквото поиска. Не можете да го насилвате.
— Не — каза лорд Алтъмаунт. — Ние няма да ви насилваме, нито да ви измъчваме, Робърт, или да ви караме насила да ни кажете къде е скривалището ви. Ще направите това, което смятате за правилно. Вярвайте ми.
— Едуард? — каза Робърт Шорам. Говорът отново леко му изневери, ръцете му зажестикулираха и мис Нойман бърз преведе.
— Едуард? Той казва, че вие сте Едуард Алтъмаунт?
Шорам заговори отново и тя предаде думите му.
— Той ви пита, лорд Алтъмаунт, дали наистина с цялото си сърце и разум го молите да ви довери „Проекта Бенво“. Той казва… — тя се спря гледайки и слушайки, — той казва, че вие сте единственият човек в обществото, на когото някога се е доверявал. Ако вие искате това…
Внезапно Джеймс Клийк се изправи. Разтревожен, той се озова до стола на лорд Алтъмаунт, бърз като светкавица.
— Нека да ви помогна, сър. Вие не сте добре. Вие сте болен. Моля, отдръпнете се малко, мис Нойман. Аз… аз трябва да стигна до него. Аз… лекарствата му са в мен. Аз зная какво да правя…
Той бръкна в джоба си и извади една спринцовка.