— Имам да свърша много неща тази сутрин — каза той. — Трябва да купя подаръци за роднините си. Проблемът е, че когато човек отива в Малая, роднините му очакват да им донесе екзотични подаръци. Мисля да отида до „Либъртис“. Там имат хубави стоки от Изтока.
Той излезе бодро в коридора и кимна на няколко души, които познаваше. След като сър Стафорд си излезе, Четуинд се обади по телефона на секретаря си.
— Попитай полковник Мънроу дали може да дойде при мен.
Полковник Мънроу влезе, водейки със себе си още един висок човек на средна възраст.
— Не зная дали познавате Хоршам от Секретната — каза той.
— Мисля, че сме се срещали — отговори Четуинд.
— Най току-що си тръгна, нали? — попита полковник Мънроу. — Има ли нещо в тази история за Франкфурт? Искам да кажа, нещо, което трябва да вземем под внимание.
— Струва ми се, че не — отговори Четуинд. — Той е малко ядосан. Мисли, ме историята го прави да изглежда глупак. Което е вярно, разбира се.
Мъжът на име Хоршам кимна утвърдително:
— Значи той го приема така?
— Е, постара се да не покаже особено недоволството си — каза Четуинд.
— И все пак знаете, че не е глупак, нали? — забеляза Хоршам.
Четуинд сви рамене и каза:
— Такива неща се случват понякога.
— Зная, да, да, зная — отговори полковник Мънроу. — И все пак, винаги някак си съм чувствал, че Най е малко непредсказуем. Че по един или друг начин, може да не е съвсем благонадежден във възгледите си.
Мъжът, на име Хоршам проговори:
— Няма нищо срещу него. Съвсем нищо, доколкото ние знаем.
— О, не исках да кажа, че има нещо. Съвсем не исках да кажа това. Само, как точно да се изразя… невинаги се отнася много сериозно към нещата.
Мистър Хоршам имаше мустаци. Намираше, че е полезно да има мустаци. Те му служеха за прикритие в моменти, когато му беше трудно да сдържи усмивката си.
— Той не е глупак — каза Мънроу. — Има мозък, нали разбирате. Не мислите, че — е, искам да кажа, не мислите, че би могло да има нещо съмнително в тази история?
— От негова страна? Струва ми се, че не.
— Вие сте работили върху случая, Хоршам?
— Все още не сме имали достатъчно време. Но, доколкото знам, всичко е наред. И все пак паспортът му е бил използван.
— Използван? Как?
— Минал е през „Хийтроу“.
— Искате да кажете, че някой се е представил за сър Стафорд Най?
— Не, не. Не точно така. Едва ли бихме могли да очакваме такова нещо. Минал е заедно с други паспорти. Разбирате ли, не е имало никаква тревога. Доколкото зная, по това време той дори не се е бил събудил от сънотворното или каквото е било там. Все още е бил във Франкфурт.
— Но някой е могъл да открадне паспорта му, да се качи на самолета и да влезе в Англия.
— Да, така предполагаме — каза Мънроу. — Или някой е взел портфейла, в който е имало пари и паспорт, или някой е имал нужда от паспорт и се е спрял на сър Стафорд Най като удобен човек, от когото да го вземе. На масата е чакала чаша бира, слага малко приспивателно в нея, изчаква докато човекът заспи, взема паспорта и опитва какво ще стане.
— Но в крайна сметка нали гледат паспортите? Трябва да са видели, че не е същият човек — отбеляза Четуинд.
— Да, вероятно е съществувала някаква прилика, разбира се — каза Хоршам. — Но не е имало никаква информация, че той е изчезнал, не е имало нареждане да се следи точно за този паспорт по какъвто и да било начин. От закъснял самолет слиза огромна тълпа. Човекът до голяма степен прилича на снимката в паспорта. И толкова. Бърз поглед, връщат му го, преминава нататък. Така или иначе, следят за чужденците, които влизат, а не за англичаните. Тъмна коса, тъмносини очи, гладко обръснат, метър и седемдесет и осем или колкото е там. Това е почти всичко, което искат да проверят. Не е в списъка на нежелани чужденци или нещо такова.
— Зная, зная. И все пак човек би казал, че ако някой е искал просто да открадне портфейл или пари, не би използвал паспорта, нали? Твърде много рискува.
— Да — каза Хоршам. И точно това е интересното в цялата история. Разбира се, ние сме започнали разследване и задаваме някои въпроси тук-там.
— А какво е вашето мнение?
— Все още не бих искал да казвам нищо — отговори Хоршам. — Нужно е малко време, нали разбирате. Човек не трябва да прибързва.
— Те всички са еднакви — отбеляза полковник Мънроу, когато Хоршам излезе от стаята. — Никога не ти казват нищо, тези проклетници от „секретната“. Дори и да мислят, че са по следите на нещо, не биха го признали.