Константин Константинов
Пътьом
Лазур и злато: гигантски медальон от син емайл във филигранна рамка. Надлъж по кея грамадни купчини портокали като наниз около шията на морето. И тая ослепителна сребърна завеса на слънцето, над розовата усмивка на мозайката. И това пърхане на хиляди криле и потайният мълвеж на гълъбите от площада. И тоя мирис на лагуната, едва доловим, тръпчив и сластен, като хапеща целувка…
Някакъв тържествен празник грее там горе и слиза като лъчезарен дъжд в тая априлска пладня над Венеция. Скитам по каменните плочи, опръскани като с кръв от гъстия сок на сангвините, тясната уличка изведнъж се разтваря и нозете ми за пръв път досягат свещената земя на пиацата.
Тихо и светло. При ъгъла млада англичанка усърдно рисува с акварел колонадата. На две крачки баща й пуши лулата си и прелистя бедекера. В дъното огромни витрини излагат снежни планини от дантели и розова пяна от камеи, корал и кристали. Обвити в черни шалове, със смолисти коси и мъх над устните, бързат гондолиерските жени, понесли обяд на своите съпрузи до кея. Денят влече неусетно своята равна, люспеста снага. Но въздухът е наситен със сладка тлен и наоколо се носи тръпката на хиляди живели тук живота… Ето там, окръжен от придворни, войска и народа на републиката, с царствен жест е замахвал ръка и хвърлял своя пръстен Дожът, пръстена за обручение на Венеция с морето… Ето — тук, на оня кей, са чакали, с хоръгви, знамена и фанфари, да се появят в пределната черта на Адриатика тримачтовите галери, натоварени с плячка из знайни и незнайни страни: абанос и тигрови кожи, слонова кост и злато, маргарит и амбра. Ето, тук са кънтели железните стъпки на трагичния Мавър. А там отвъд са куршумените тъмници, които се разтопиха от огненото сърце на великия световен любовник…
Вечерта е тиха и нежна като усмивка. В малките улички пада здрач. Но Canale Grande блести под сетните лъчи. Над натежалите води се ронят едри напевни капки: камбаните на всички църкви се зовят една друга. Над всички гърми „Santa Maria de la Salute“, сякаш целият камен народ от нейния покрив е оживял и пее съзвучно.
Гондолата безшумно се плъзга по гъстите води. От двете страни — мълчаливи, заключени дворци, със стъпала до водата, със светли вътрешни дворове, дето зеленеят чимшири и пинии. Ето Rialto, с опустелия пазар и моста, под който минаваме и който ни покрива с мрачина и хлад. Прекосяваме за парахода по напречен канал. Безлюдно, тихо, сънно. Синкави прозирни завеси се спускат от небето. Веслата меко пляскат и гондолата се плъзга — сама призрак между тия призраци. Гледам на дъното скъдния скитнишки багаж и мисля: още един празник по-малко — но все пак благодаря ти за днешния ден, многолик и милосърден живот!
Изведнъж нов, тесен канал се откри напреде, цял в сянка и мълчание. В дъното кичури цъфнал жасмин прехвърляха ниския зид. Един сив тежък дворец със стар герб на фасадата и тежки траурни драперии на портала се вдигаше на ъгъла. Глухи, плесенясали стени, спуснати жалузи — целият дом лъхаше строга и няма скръб. Само един прозорец бе разтворен и пиеше умиращото слънце. И на тоя прозорец, цяла в черно, излязла сякаш от някое платно на Гвидо Рени, стоеше жена с матово лице, златисти коси и дълги сиви очи, каквито имат жените на Далмация. Тия прекрасни, огромни очи, извърнати към гондолата, която приближаваше и която щеше да отмине, гледаха с някаква горестна, страстна, хипнотизираща сила.
Смътна тревога пролази в сърцето ми. Сякаш далеч-далеч, през векове и пространства, някой сънно ме бе позовал и чакаше отговор.
Сякаш някакъв съдбовен час бе настъпил — единствен час през целия земен живот — и сега неусетно и завинаги се изплъзваше. Аз познавах това лице, аз помнех тия очи! Аз ги бях виждал вече в някакъв друг свят, който бе истинският — и сега ние отново се срещнахме. Но, закован на скамейката, не можах да мръдна, нито да продумам. А гондолата отминаваше край мокрите стени, бледото строго лице се навеждаше с гримаса на трепетно очакване и мъка. Над тежкия корниз се изрязваше в златен ореол приведената глава като древна статуя, изваяна в стената.
Коя бе тя? Познала ли бе и тя неизвестния, или тъжеше за някого, или гореше от неясен копнеж в тоя син час на априлския ден? Не е ли все едно!
Тя беше оная, за която се скърби и крее, тя беше оная, която цял живот очакваме. Тя бе „минуващата“ жена, за която Бодлер въздишаше: „О, ти, която бих обичал, о, ти, която знаеше това!“
Гондолата се плъзна край ясминовия храст. Едва сега се опомних, откърших голяма цветна вейка и я хвърлих към прозореца. Като малко бяло знаме клончето се изви над водата, падна и се залюля по вълните. Като малко черно знаме от разтворения прозорец се развя траурна кърпичка.