Самюел Бьорк
Пътувам сама
Холгер Мунк и Миа Крюгер #1
Тази книга е издадена с финансовата помощ на НОРЛА.
Лиса на школо отива — хоп — троп — тра-ла-ла, в нова рокличка красива весело си припка тя.1
На 28 август 2006 г. в родилното отделение на Рингерикската болница в Хьонефос се роди момиченце. Майката на детето, двайсет и две годишната учителка Катарина Улсен, страдаше от болестта хемофилия. Акушерката и някои от медицинските сестри, присъствали на раждането, по-късно щяха да опишат бебето като изключително красиво. Било кротко и особено будно, а погледът му внушавал на всички в отделението специално отношение към детето. При постъпването си в родилното Катарина Улсен бе записала бащата като неизвестен. В дните след раждането директорът на Рингерикската болница съвместно със службата за закрила на детето към общината Рингерике успя да открие бабата на детето, която тогава живееше в Берген. Без да има представа, че дъщеря ѝ е била бременна, тя дойде в болницата само за да открие, че новороденото е изчезнало от родилното. През следващите седмици проведоха мащабна акция по издирването му, водена от полицейското управление в Рингерике — без резултат. Два месеца по-късно намериха мъртъв шведския санитар Юаким Виклунд. Беше се обесил в квартирата си в центъра на Хьонефос. На пода под Виклунд лежеше напечатана на пишеща машина бележка с текста „Съжалявам“.
Момиченцето така и не бе открито.
1.
1.
Валтер Хенриксен седеше на масата в кухнята и отчаяно се насилваше да поеме малко от закуската, поднесена от съпругата му. Яйца и бекон, херинга, шпеков салам и прясно изпечен хляб, чаша чай от билки, набрани от собствената им градина. Тя толкова силно желаеше да има градина, че бяха купили тази къща, далеч от центъра на Осло, в най-близко съседство с Йостмарка2, за да се отдадат на здравословни занимания: да се разхождат в гората, да разполагат с малка зеленчукова градина, да берат горски плодове и гъби и не на последно място — да осигурят по-свободен живот на кучето си — кокер шпаньол, който той не можеше да понася, но се бе съгласил на всичко това, защото обичаше жена си.
Преглътна хапка от филията с херинга, после влезе в жестока битка с тялото си и желанието му веднага да я отхвърли. Отпи голяма глътка портокалов сок и с всички сили опита да се усмихне, независимо от чувството, че някой го е ударил с чук по главата. Снощното фирмено празненство не бе протекло по план. И този път не беше успял да се задържи настрана от алкохола.
Новините бръмчаха на заден план, докато Валтер се опитваше да разчете изражението на съпругата си. Дали все пак не е била будна, когато той се строполи в леглото призори, кога — не знаеше, но беше късно, прекалено късно, помнеше само как се съблече — имаше смътен спомен, че тя спеше, бе помислил за щастие, преди да изгуби свяст върху прекалено твърдия матрак — жена му настояваше да го купят, защото в последно време имаше проблеми с гърба.
Валтер се прокашля леко, избърса си устата със салфетката и се поглади по корема, престори се, че се е насладил на яденето и се е заситил.
— Мислех си дали да не изведа Лейди — промърмори той с нещо, което се надяваше да е излязло като усмивка.
— О, да, чудесно — кимна съпругата му, малко изненадана, защото, макар и да не ставаше често на въпрос, тя съзнаваше ясно, че той не харесва тригодишната кучка. — Защо не я разходиш този път малко по-надалече, а не само около къщата?
Той потърси онзи обичаен за нея леко пасивно-агресивен тон, усмивката — всъщност не усмивка, а съвсем друго — но не забеляза нищо такова, тя изглеждаше доволна, бе останала в неведение. Слава Богу, беше му се разминало. И отново си обеща това да не се повтори. Отсега нататък — здравословен живот. И никакви фирмени празненства повече.
— Ами, мислех да я заведа до Маридален, може да се спуснем по пътеката към Даушьоен.
— Ама това е идеално — усмихна се жена му.
Тя погали кучето по главата, целуна го по челото и го почеса зад ухото.
— С тати отивате на разходка, нали, ще е чудесно, да, чудесно, няма ли да е чудесно, да, толкова ще ѝ е хубаво на малката ми Лейди, момиченцето ми, нали си моето малко момиченце?
Разходката през Маридален протече както обикновено, когато му се случваше да изведе кучето. Валтер Хенриксен никога не бе обичал кучета, не знаеше нищо за кучетата, ако зависеше от него, кучетата щяха да са изчезнал вид. Усещаше нарастващо раздразнение от глупавото псе, което дърпаше повода и искаше от него да върви по-бързо. Или да чака. Или да тръгне в друга посока, а не накъдето Валтер го води.