— Тук съм.
— Какво има вътре?
— Врата към мазето. Асансьор. Стълби.
— Качи се на третия етаж по стълбите — нареди Мунк.
— Дадено.
Обзети от напрежение, изчакаха Ким да се обади отново.
— Тук съм.
— Това ли е нейната врата?
— М. Щолц — отговори Ким.
— Позвъни.
Минаха още няколко секунди.
— Никой не отговаря. Да влизам ли?
Миа и Мунк се спогледаха.
— Да — прецени Мунк.
Миа се хвана, че мисли за думите на Анете. Дали Мунк не беше прекалено лично засегнат от случая? Дали съумяваше да взема правилните решения?
— Вътре съм.
— Какво виждаш?
За един миг настана тишина.
— О, Боже — възкликна Ким.
— Какво откри? — попита Мунк, този път по-силно.
— Това е просто… Трябва сами да видите.
— Какво има?
Мунк вече крещеше, но Ким не отговаряше.
57.
Изведнъж Малин Щолц се опомни и откри, че носи найлонова торбичка в ръка. Беше ходила на пазар. Дори не помнеше да е излизала. Озърна се. Намираше се навън. Последно си спомняше, че сънува много странен сън. Един ангел дойде да я вземе. Щеше да се спаси от живота тук точно както бе планирала, но не помнеше нищо от случилото се впоследствие. Отвори торбичката и надникна в нея. Четири кори яйца и хляб. Господи.
Не за първи път ѝ се случваше, но всеки път се плашеше. Веднъж се събуди в трамвая. При друг случай влизаше в „Тьойенбаде“26. Пое си дълбоко дъх и седна на една пейка. Изглежда, пак трябваше да навести лекаря. Мразеше да ходи на лекар, но сигурно беше време. Напоследък инцидентите със загуба на паметта бяха зачестили, особено през почивните ѝ дни. На работа всичко си беше наред, но не и когато си оставаше вкъщи. Да бъде самата себе си. Това беше трудното. Нямаше търпение всичко да свърши. Не оставаше много. Скоро щеше да почива. Скоро вече нямаше да ѝ се налага да бъде Марион Щолц. Или Майкен Стурвик. Или Марит Стултенберг. Опита да се съсредоточи върху пътя към къщи, но образите в съзнанието ѝ се изплъзваха. Насочи вниманието си към торбичката. Усети найлона. Той е истински, нали? Съществува. Да, на пипане създава такова впечатление. Огледа дрехите си. Две еднакви обувки. Много добре. Панталон. Чудесно. Тениска и тънък пуловер. Беше се справила прекрасно. Не бе излязла гола. Само дето беше малко хладно, но важното бе, че носи дрехи. Потри ръце, за да се стопли, и отново се опита да извика представата за пътя от пейката до жилището ѝ. Пак погледна торбичката. „Рема“. Беше ходила в „Рема“. А оттам до дома ѝ се стига през пицарията. Огледа се и видя неоновата табелка на ъгъла. „Пицария Милано“. Знаеше пътя оттам. Приблизително. Изправи се рязко и пресече улицата. Сега ѝ стана студено. Трябваше да се прибере вкъщи възможно най-бързо. Не искаше да настине. Ако настине, ще се наложи да отсъства от работа — бяха строги по отношение на това изискване. Старите хора са слаби. Не можеха да допуснат в старческия дом да се разнасят бацили. Стигна до пицарията и спря, за да се огледа за следващата опорна точка. Еднопосочно движение. Трябва да тръгне в противоположната посока. Да влезе откъм червения знак с бялата ивица. Намери знака и се приближи към него, но изведнъж застина на място.
Нещо не беше наред. Нещо не беше както трябва да бъде. Беше различно от обикновено. Различно от обичайното утро. В парка обикновено не се разхождат спокойно хора. Не стоят в колите си и не очакват нещо, озъртайки се. Първоначално мисълта започна да се избистря бавно в главата ѝ. Много бавно. И изведнъж ѝ просветна.
Пусна торбичката от „Рема“ на асфалта, завъртя се на пети и се втурна надолу по улицата.
58.
Сара Кисе стоеше пред една тухлена сграда на „Марибуесгата“ и чакаше някоя си Анете. В продължение на няколко дни се опитваше да се обади, но не ѝ вдигаха.
Свързахте се с полицейската служба на Осло. Телефон за сигнали. За съжаление всичките ни линии са заети. Моля, изчакайте.
Най-накрая успя. След като прави опити в продължение на три дни, последния път чака повече от четирийсет минути, без да се отказва, търпеливо, и най-накрая успя. Очакваше гласът по телефона да е любезен, но не се оказа така. Жената отсреща звучеше раздразнено. Само дето не я попита какво иска. Сара Кисе имаше чувството, че прави нещо нередно, но не беше така. Не я интересуваха парите. Един милион крони е възнаграждението за информация, която ще помогне за разрешаването на случая. Прочете за наградата във вестника и тогава започна да ѝ се изяснява.