— Бих искала да вземем писмени показания от вас. Става ли? — попита Анете.
— Да — съгласи се Сара.
— Желаете ли чаша кафе?
— Да, благодаря, с удоволствие.
Полицайката с луничките се усмихна и излезе от помещението.
59.
След утринната молитва пастор Симон дойде при Лукас и му каза, че ще прекарат деня заедно, само двамата. Лукас не повярва на ушите си. Заедно? Само двамата? Обля го топлина. Лукас, естествено, бе постоянно около пастора, но пастор Симон винаги бе зает с нещо, обикновено разговаряше с Бог или проповядваше Словото на вероотстъпниците, защото те се нуждаеха от него, а Лукас най-често изпълняваше други важни задачи, например миеше пода, переше или се грижеше пасторът да има чисти чаршафи. Една вечер преди няколко години пастор Симон му каза, че гледа на него като на свой най-близък човек, като на свой заместник и тогава Лукас порасна с почти десет сантиметра, с изправен гръб и високо вдигната глава той стоеше редом с пастора. Нещо обаче липсваше — не че се оплакваше от пастора, о, не, такова нещо изобщо не би му хрумнало, но ако му бе позволено да усеща някаква липса, това бе неудовлетвореното желание да стои до пастора и в светите дела.
А днес пасторът имаше точно това предвид. Лукас го видя в очите му. Днес ще бъдем заедно, Лукас, само ти и аз. Така му каза. Днес Лукас щеше да бъде посветен. Днес щеше да научи тайните и да чуе Божия глас. Беше убеден в това. Тръгнаха си от имението Porta Caeli, след като отслужиха утреня и закусиха. Жените в стопанството готвеха чудесно. Лукас се гордееше с пастор Симон, задето бе подбрал толкова прекрасни жени. Петнайсет жени, покорни на Божието слово, отдадени да готвят, да чистят, да перат и да работят здраво. Такива жени им трябваха на небето. А не самовлюбени жени, само да лежат пред телевизора, да се гримират като курви и да чакат мъжете да им вършат работата.
Лукас запали колата и я подкара през портата. Бог им даваше великолепно време, слънцето грееше високо на небето и убеждението му, че ще се случи днес, нарастваше все повече. Днес щеше да бъде посветен. Той, естествено, вече знаеше нещичко. Пасторът му бе казал някои неща, а и той многократно го бе чувал да говори с Бог. Лукас изпитваше угризения, задето го е подслушвал, но не можеше да се въздържи. Пасторът често говореше с Бог в стаята си. Лукас винаги се стараеше да остави чистенето на пода пред кабинета му за момента, когато отвътре се чуваше неговият глас. По този начин хем стоеше на колене и търкаше, хем се изпълваше с Божието слово, без да прави нещо непозволено. Преди време пасторът плати за шофьорската му книжка. Както купи и всичко останало, което Лукас притежаваше. Черен костюм за официални случаи. Бял костюм за общите молитви. Три чифта обувки. И колело. И плащаше, разбира се, за храната и за таванската стая в църковната къща. Пасторът бе богат. Бог му беше дал пари. Пастор Симон не бе от хората, които отричат парите. Мнозина разправяха точно това — човек нямал нужда от пари, ако има Бог, но пасторът, естествено, бе по-мъдър. В новия свят няма да имаме нужда от пари, там ще се грижат за нас, ала в този свят правилата са други. Лукас не четеше вестници и не гледаше телевизия, но знаеше, че този свят е основан на парите. Някои бяха бедни, а други — богати. Бедните обикновено бяха наказани от Бог. Причините бяха много. Вероятно бяха хомосексуални или наркомани, или живееха в разврат, или злословеха по адрес на Бог или на Исус, или срещу родителите си. Понякога Бог наказваше цели страни и даже континенти. Обикновено с потоп или суша, или друго бедствие, но най-често, като им даваше съвсем малко пари. Не всички богаташи получаваха парите си от Бог, това бе известно на Лукас. Някои от тях ги крадяха от Него. Беше много просто. Всички пари са на Бог, а ако някой притежава много пари и не ги е получил от Бог като пастор Симон, значи ги е придобил по нечестен начин и трябва да понесе наказание.
Лукас караше по пътя, който пасторът му сочеше. Не се спускаха към сградата на църквата, не, качваха се нагоре, навътре в гората към малко езерце. Лукас паркира и последва пастора до една пейка край водата. Тайно го наблюдаваше. Буйната бяла коса приличаше на антена, често си го бе мислил. Един вид ангелска антена, чрез която пастор Симон се свързваше директно с Бог. Слънцето вече се бе издигнало насред синьото небе и грееше точно зад главата на пастора. По кожата на Лукас плъзнаха тръпки. Пръстите го сърбяха. Не го свърташе на едно място. Беше усмихнат до уши.
— Виждаш ли Дявола във водата? — попита пасторът и я посочи.