Лукас се вторачи в езерцето, но не видя нищо. Водата бе тъмна и гладка, на повърхността не се виждаше и вълничка. В околната гора се чуваше чуруликането на птиците. Нямаше и следа от Дявола.
— Къде? — Лукас се вгледа още по-внимателно.
Не искаше да признава, че не го вижда, щеше да е много глупаво. Навярно пасторът го изпитваше. Изпитваше го, за да разбере дали е готов да бъде посветен.
— Там. — Свещеникът пак посочи.
Лукас все още не виждаше нищо. Не искаше нито да лъже, нито да си признае и продължи да се взира все по-усърдно. Стоеше, вперил очи, примижваше с надеждата Дяволът да му се покаже, но нищо не се случваше.
— Не го виждаш, нали? — попита накрая пасторът.
— Не. — Лукас засрамен наведе глава.
— Искаш ли да го видиш?
Лукас очакваше да му се скарат, задето не вижда добре. Понякога пасторът се държеше така с онези, които не са достатъчно близо до Бог, но сега той не повиши тон. Просто продължи да говори спокойно.
— Вярвам в теб, Лукас — занарежда пасторът с топъл, мек глас. — Но с нас не може да има човек, който не вижда Дявола, защото, не виждаш ли Дявола, значи не можеш да видиш и Бог.
Лукас сведе глава още по-ниско и кротко кимна.
— Искаш да дойдеш на небето, нали?
— Разбира се — прошепна младият мъж.
— Искаш ли да ти покажа? — усмихна се пасторът.
— Да ми покажеш?
— Дявола. — Пасторът се засмя.
Лукас хем се зарадва, хем се поуплаши. Искаше, разбира се, пасторът да му го покаже, да му помогне да го види, но бе слушал много за Дявола и се колебаеше дали е готов да се срещне с него.
— Съблечи се и влез във водата — нареди му спокойно пасторът.
Лукас се поучуди. Не беше топло. Пролетта почти бе настъпила, по дърветата наоколо бяха покарали красиви зелени листа, но въздухът все още бе доста хладен. Водата сигурно също беше ужасно студена.
— Сега. — Пасторът сбърчи вежди.
Лукас стана и започна да се съблича. Скоро стоеше гол пред пастора. Бялото му, слабо тяло потръпваше на студения въздух. Пасторът дълго го наблюдава мълчаливо. Оглеждаше го от главата до петите. Лукас изпитваше силна потребност да се скрие, чувстваше се ужасно неудобно, но разбираше, че това е част от посвещението. Налагаше се да премине през днешното изпитание, за да се изкачи на по-високо ниво, а за целта от него се изискваше само да изтърпи това неудобство.
— Сега върви — разпореди се пастор Симон, сочейки водата.
Лукас кимна и се спусна до брега на езерцето. Топна единия пръст на крака си, но бързо го дръпна. Водата бе леденостудена. От близкото дърво излетя голяма птица и се понесе към облаците. Лукас обхвана тялото си с ръце, искаше му се и той да може да лети. Тогава щеше да отлети направо при Бог и да остане там завинаги. Не че не искаше да бъде с другите на Ковчега. Искаше, разбира се, все пак бяха Божиите избраници на земята, но ако можеше да лети, нямаше да се налага да прави такива неща, за да го вземат с тях. Погледна към пастора, застанал като стълб от сол на пейката. Лукас бързо се реши и нагази в ледената вода. Заболя го. Все едно стоеше сред късчета лед. Искаше да попита пастора колко навътре да влезе, но той мълчеше. Беше станал от пейката и стоеше до самата вода, само на няколко метра от него, а слънцето светеше като ореол около буйната бяла коса.
— Виждаш ли Дявола? — пак попита пасторът.
— Н-н-н-е-е — отвърна Лукас през тракащите си зъби.
Насили се да отиде по-навътре, усещаше леденостудената вода с онези части на тялото си, за които не е прието да се говори, направи още една крачка и водата стигна до кръста му.
— Сега виждаш ли го? — попита пасторът.
Гласът му вече не звучеше толкова меко, бе станал студен, като лед, като водата. Лукас почти не усещаше тялото си, сякаш го нямаше. Наведе глава и я поклати. Чувстваше се напълно негоден. Не виждаше Дявола. Не каза нищо. Сигурно не бе заслужил да отиде на небето. Вероятно трябваше да остане тук, долу, в този свят, заедно с блудниците и разбойниците и да гори на бавен огън така, че изпепелената му плът да се отделя от костите, докато другите пътуват към Божието вечно царство?
Пасторът тръгна рязко, навлезе с големи крачки във водата и изведнъж Лукас усети твърда, студена ръка на врата си. Опита да се съпротивлява, но пасторът бе прекалено силен. Натисна врата му надолу и неочаквано го потопи. Главата на младия мъж се намираше под водата и той не можеше да диша. Изпадна в паника и започна да маха с ръце. Нуждаеше се от въздух. Ала пасторът не го пускаше. Натисна го още по-надълбоко.
— Виждаш ли Дявола? — Лукас чуваше пасторът да вика отгоре.
Той отвори очи и изведнъж тялото му се отпусна напълно. Сега щеше да умре. Усещаше го. Времето му бе изтекло. Затова пасторът го бе довел в гората. За сетен път Лукас се опита да се освободи от захвата му, но нямаше шанс. Пасторът бе направо обсебен. Десницата му не беше човешка ръка, а тежка, желязна щипка. На Лукас започна да му причернява пред очите. Дробовете му изпитваха въпиеща нужда от въздух, но той не можеше да се измъкне от захвата на пастора. Бе потопен във водата. Бяха му отнели всяка възможност да решава сам за собствения си живот. Да се движи. Да диша. Дори вече водата не му се струваше студена. Стана му топло. Тялото му се сгря. Там някъде, в далечината, различаваше мърдащите си пръсти. Пасторът продължаваше да вика нещо, но Лукас вече не разбираше какво. Не знаеше колко дълго е прекарал под водата, защото времето вече не бе време; беше се превърнало във вечност. Щеше да умре, бе настъпил смъртният му час. Нямаше никакъв смисъл да се бори.