Изведнъж проблясък от миналото припомни на Миа живота ѝ на остров Хитра. Бе постъпила по същия начин. Никакви лични вещи. Само дрехи, алкохол, хапчета и кафе машина. Сега ѝ се струваше невероятно отдавна. Далечен спомен, макар че бяха изминали едва три седмици, откакто вдигна последната си наздравица към небето и бе готова да си отиде.
Ела, Миа, ела.
— Не живее тук — отсъди тя.
— Какво? — не разбра Мунк.
Миа се почувства доста уморена, но си събра силите.
— Не живее тук. Малин Щолц живее тук, но не и тя. Тя живее другаде.
— В смисъл? — попита Ким. — Тя не е ли Малин Щолц?
— Малин Щолц не е регистрирана никъде. Името е фалшиво — отвърна раздразнено Мунк.
— Тогава къде живее? — изрази недоумението си Ким.
— На друго място. Слушай внимателно — изръмжа Мунк.
Очевидно и той бе на предела на силите си.
— Тук няма къде да държи момичетата — продължи Миа.
Седна върху масата. От изтощение вече не можеше да стои права. Очите ѝ пареха. Усещаше потребност бързо да се измъкне от този дом, преди всички тези отражения да я погубят.
— Тук живее Малин Щолц. Но тя не е Малин Щолц. Личните ѝ вещи са някъде другаде. Където живее като самата себе си. И където е затваряла момичетата. Вила или отдалечена къща. Отзови хората от Гардермуен и от летище „Торп“. Няма да напусне страната.
— Откъде знаеш? — попита Мунк.
— Обича да си стои вкъщи — въздъхна Миа. — Не ме питай защо.
— Ще ги оставим до края на деня — заяви Мунк. — Освен това трябва пак да отидем в старческия дом. Там все някой ще знае нещо за Малин.
Обърна се към Ким.
— Ще се заемеш ли с организацията? Разпит на всички служители.
Ким се съгласи.
— Трябва да поспя малко — промърмори Миа.
— Прибирай се, ще те държа в течение.
— Ти също трябва да поспиш.
— Ще се оправя — тросна се Мунк.
— Да си събираме ли багажа? — попита ниският мъж.
— Не — спря го Миа.
— Защо не?
— Нещо липсва. Има си скришно място, където да слага разни неща.
— Претърсихме навсякъде. — Ниският мъж се раздразни малко от намека, че не си знае работата.
Миа не възнамеряваше да проявява любезност, бе прекалено изтощена.
— Лещите — промълви тя.
— Какво?
— Лещите. Тя ползва лещи. Щом е оставила дрехите и грима си, значи е оставила и лещите.
— Откъде знаеш, че носи лещи? — изуми се ниският мъж.
На Миа започна да ѝ дотяга от него.
— Виждала съм я със сини очи. Друг я е виждал с разноцветни очи. Някъде тук има лещи. Ако ги е скрила, може би ще намерим още нещо.
— Но ние претърсихме… — опита се да възрази ниският мъж.
— Търсете още.
— Къде?
— Лещите се съхраняват на хладно — уточни Миа. — Проверете огледалата.
— Но…
— Започнете от банята — нареди тя. — Човек си държи лещите там. Провери огледалата, проверете проклетите огледала!
Миа стана и за секунда загуби равновесие. Краката ѝ се подгънаха, но за щастие Ким я хвана, преди да се строполи на пода.
— Миа?
— Миа, добре ли си?
Тя дойде на себе си и се изправи. Не обичаше да проявява слабост. Не и пред колегите си. Проклятие!
— Отлично. Имам нужда само от малко сън и храна. Обадете ми се, става ли?
Тя тръгна, залитайки, към вратата и се почувства много по-добре веднага щом излезе в коридора. Жилище, пълно с огледала. На всички стени от пода до тавана — само огледала. Кой, по дяволите, живее в такова нещо?
Олюлявайки се, Миа Крюгер слезе надолу по стълбите и един от полицейските служители я закара вкъщи. У дома. Що за дом е това, дявол да го вземе? Тя няма дом. Живее в хотелска стая в Осло, вещите ѝ са в склад и има къща на остров Хитра. Това е тя сега. Никой. Затова бе толкова болезнено да види отражението си във всички огледала.
Миа се строполи в цял ръст на леглото и заспа с дрехите.
61.
— Мамо, какво правиш?
Марион Мунк погледна майка си, седнала на дивана до прозореца. Бяха дали на Мириам строги указания да държи завесите постоянно спуснати, но тя не издържаше повече. Изпитваше непреодолимо желание да надникне навън, да се увери, че светът още съществува.
— Просто гледам навън, скъпа, защо си станала?
— Не мога да спя.
— Трябва да спиш, нали знаеш? — Мириам Мунк погали дъщеря си по косата.
— Знам, но нали не мога да спя, ако не спя?
— Казва се да заспя, скъпа. — Мириам се усмихна.