Напоследък дъщеря ѝ се бе превърнала в преждевременно пораснала свадливка. Мириам бе чувала за себе си, че като малка е била същата. Упорита и своенравна. Зряла за възрастта си. Въздъхна и спусна завесите. Бе заличила много спомени от детството си. Така или иначе, част от тях се изгубиха след развода на родителите ѝ. Сякаш детството ѝ вече не бе реалност. Майка ѝ и баща ѝ щяха да се развеждат. Тогава, помнеше, беше на петнайсет и започна да се съмнява. Помисли си: винаги са ме лъгали. Но оттогава мина много време. Тя се разгневи. Силно се разгневи. Най-вече на баща си. През всичките години толкова се гордееше с него. Баща ми е полицай. Ще вкара твоя баща в затвора, ако е направил нещо лошо. Но той я огорчи. Принуди майка ѝ да си намери друг мъж. Мъж без никакво отношение към Миа. Тя вече беше голяма, разбира се, но огорчението все още стоеше загнездено в нея. Бяха толкова близки. Двамата. Тя и баща ѝ. Впрочем, тя отдавна имаше желание да се помири с него. Да се промъкне до него и да каже: sorry, татенце, съжалявам, задето бях толкова коравосърдечна към теб, но не успяваше да го направи. Упорита и своенравна. Усещаше, че е време. Скоро. Скоро щеше да му го каже.
— Да, ама го кажи, мамо.
— Добре, Марион. Сега се качи в спалнята и заспи. Ще се справиш ли?
— Това е толкова е трудно — отвърна светлокосото момиченце. — Не спирам да мисля за Дракулаура и Франки Щайн, стоят самички вкъщи.
Преди известно време баща ѝ бе купил двете кукли на Марион.
— О, нищо им няма.
— Откъде знаеш?
— Говорих с татко и той каза, че и двете са добре. Помолили са да ти предаде това и поздрави.
— Сега ме лъжеш, мамо.
Марион се подсмихна.
— Да те лъжа? Защо мислиш така? — усмихна се и Мириам.
— Защото те не могат да говорят.
— Нали говорят, когато си играеш с тях?
— О, мамо! Това е моят глас — не чуваш ли?
— Така ли? — Мириам се престори на изненадана. — Твоят глас? А аз си мислех, че могат да говорят.
Марион се засмя.
— Понякога не е трудно да те измами човек, мамо.
— Така ли?
— Да, така.
— Ти често ли ме мамиш?
— Да, разбира се.
Марион се пресегна към одеялото на дивана и се загърна с него. Положи глава върху гърдите на майка си. Мириам усещаше ритъма на малкото сърчице през пуловера си.
— Я кажи кога заблуждаваш мама.
— Когато казвам, че съм си измила зъбите.
— А не си ги измила.
— Напротив, само че не много добре.
— Значи, когато попитам дали си си измила зъбките старателно, ти не си.
— Да — изкикоти се момиченцето.
— А как си ги измила?
— Ами горе-долу наполовина.
Мириам отново се усмихна и погали дъщеря си по светлата коса.
— Май ти е време да се подстрижеш.
— При фризьора ли?
Мириам кимна.
— О, искам. Хайде да отидем утре.
— Не, утре не. Когато се приберем вкъщи.
— Кога ще се приберем вкъщи?
Дъщеря ѝ я погледна с умолителни очички.
— Не знам, скъпа. Когато дядо разреши.
— Ще имаме ли нова къща, когато се приберем?
Мириам погледна въпросително дъщеря си.
— Какво искаш да кажеш?
— Като в „move that bus!“27.
— Премести автобуса. Какво значи това, Марион?
— О, нима не знаеш? Когато по телевизията някой живее в порутена къща и го изпращат някъде, докато я ремонтират, а като се върне, отпред стои автобус и всички викат „move that bus!“. А после отзад има нова, хубава къща и всички крещят и плачат. Искам розова стая и легло с небе. Може ли?
— Балдахин ли?
— Да.
— Ще видим. Къде си гледала това предаване?
— При дядо.
— С дядо сте гледали „Екстремен ремонт“?
— Не знам как се казва, мамо.
Мириам ясно бе обяснила кои предавания са позволени и кои — не, когато Марион ходи на гости при дядо си, но очевидно той си бе направил оглушки. Нима баща ѝ гледа такива програми? Едва ли малката ги гледа сама.
— Много предавания ли гледате с дядо?
— О, не мога да ти кажа.
— Защо?
— Защото е наша малка тайна, че пием кола и гледаме телевизия, нали разбираш? Моя и на дядо. А тайните не бива да се издават — така пише в закона.
— Точно така, не бива да ги издаваш.
Марион отърка лице в шията ѝ и затвори очи. Понечи да си пъхне палеца в устата, но спря и пак отпусна ръка на корема си. Умно момиче. Дълго време се бориха да я отучат от този навик — да си смуче пръста. Не беше лесно. Но сега сякаш бе успяла. Мириам зави дъщеря си по-плътно с одеялото и я придърпа към себе си.
— Мамо?
— Нали щеше да спиш вече?
— Не мога да заспя, докато говоря — отвърна Марион с детската си находчивост.