62.
Миа Крюгер седеше на масата до прозореца в „Кафебренерие“ и се опитваше да се събуди. В леглото в хотелската стая се беше унесла веднага, но включената аларма я бе събудила. Съвестта не ѝ позволяваше да спи повече от няколко часа, ала тялото ѝ се съпротивляваше и искаше да се върне в леглото под завивките и в сънищата.
Преглътна прозявката си и позвъни на Ким Колсьо.
— Да? Ким на телефона.
— Научихте ли нещо от служителите в старческия дом?
— Не — въздъхна той. — Изглежда никой не е общувал особено много с нея. Очевидно Малин Щолц е страняла от другите.
— Там ли си още?
— Не, пътуваме. Трябва да намерим служителите, които не са на работа днес. Ще видим дали ще разберем нещо от тях.
— Дръж ме в течение.
— Добре.
Миа потисна поредната прозявка и отиде да си поръча второ кафе. Това бе начинът да се активира. Кафе. Много кафе. За да въведе порядък в главата си. За да задвижи тялото си. Сънува лабиринт от огледала, не можеше да излезе от него, почувства се объркана, в безизходица и това усещане още ѝ тежеше. Поръча си двойно еспресо и понечи да го занесе на мястото си до прозореца, ала вниманието ѝ привлякоха две жени близо до бара — уж водеха личен разговор, но бяха доста гръмогласни.
Нямаше как да не чуе за какво си говорят.
— Опитахме всичко, но не стана — каза едната.
— Уф, ти ли си причината или мъжът ти? — попита другата.
— Така и не разбраха — отвърна първата.
— Колко неприятно — направи гримаса приятелката ѝ.
— Да, ако не бяха групите за взаимопомощ, изобщо нямаше да го преживея. Той просто… той не искаше да говори за това — довери ѝ първата.
— Значи, сега мислите да осиновите дете? — предположи втората.
— Аз имам страшно силно желание, но той… той, мисля, не иска. И за това не мога да го накарам да говори.
— Глупаво е. Не е ли добре за всички да се помогне на дете без родители? Всички печелят.
— Да, и аз съм на това мнение, но той…
— Извинете — намеси се Миа, приближавайки се към тях. — Дано не ви безпокоя, но без да искам, чух за какво си говорите.
Жените я изгледаха.
— Група за взаимопомощ? — продължи Миа. — За каква група за взаимопомощ става въпрос?
Едната жена леко се засегна, но все пак отговори.
— Група за взаимопомощ за жени, които не могат да имат деца. Защо?
— Една приятелка… — започна Миа, но се поправи. — Аз… не мога да имам деца, за съжаление.
— Уф — въздъхна събеседничката ѝ и промени отношението си: вече не беше обидена. Беше срещнала още една кандидатка за клуба, намираха се в едно и също положение.
— Тук, в Осло, ли се събирате? — осведоми се Миа.
— Да, в Бьолер — кимна жената.
— Много такива групи ли има? — полюбопитства Миа.
— Да, има ги навсякъде. Къде живеете?
— Много благодаря — усмихна се Миа. — Ще пробвам.
— Моля — отвърна жената. — Мислили ли сте за осиновяване?
— Да, обмислям го — отвърна Миа и взе кафето си от бара. — Много благодаря!
— Трябва да се подкрепяме — смигна жената.
— Трябва.
Миа също ѝ намигна в отговор и занесе чашата кафе на масата си. В този момент телефонът ѝ иззвъня.
— Миа на телефона.
— Лудвиг е. Заета ли си?
— Не.
— Открих нещо. За религиозната общност.
— Какво?
— Има заведено дело срещу тях. Преди няколко години. Иск. От Центъра за възрастни хора „Велвен“ в Хьонефос.
— Да?
— Очевидно са го правили и преди. Присвоявали са си имуществото на възрастни хора.
— В Хьонефос?
— Да, три производства. И трите прекратени, решени са със споразумение.
Домът за възрастни хора в Хьонефос. Старческият дом в Хьовик. Положително имаше връзка.
— Ще направиш ли списък на служителите по онова време?
— Изготвяме го.
— А ще провериш ли още нещо?
— Кажи.
— Виж имало ли е група за взаимопомощ за бездетни жени в Хьонефос по времето, когато е изчезнало бебето.
— Дадено. Ще проверя утре рано сутринта, щом институциите отворят.
— Чудесно. Имаме ли нещо ново за Малин Щолц?
— Изчезнала е безследно.
— Ще я намерим.
— Ако някой може да я открие, това си ти — каза Лудвиг.
— Благодаря ти, Лудвиг.
— Моля.
— Ще се видим утре.
— До утре!
Миа затвори, изпразни чашата на един дъх, надяна коженото си яке и излезе усмихната от заведението.
63.
На Миа Крюгер ѝ се късаше сърцето, като гледаше как Холгер Мунк седи на седалката до нея на път за църковния център в Бьолер. Бяха работили заедно по безброй случаи, но не помнеше да го е виждала толкова изтощен. Той седеше мълчаливо до нея с цигара в ъгълчето на устата, загледан в пътя през предното стъкло с празен поглед, почти загубил надежда. Грижите тегнеха над толкова уравновесения следовател като мрачен облак. Разследването бе навлязло дълбоко в личния му живот. Оказа се замесен. Малката Марион се намираше в опасност. Малин Щолц беше успяла да го извади от равновесие дотам, че той изгуби способността си да мисли хладнокръвно.