— Нищо ли не излезе от разпита в старческия дом? — попита Миа спокойно.
Мунк сдържано поклати глава.
— Малин Щолц сякаш е имала два живота — поде той. — Хората са я познавали от работата, но никой не е общувал с нея в извънработно време.
— Успя ли да говориш с майка си?
Тя знаеше колко е деликатен въпросът, но се налагаше да го зададе, в момента другите съображения бяха по-важни.
Мунк кимна.
— Църквата оглавява някакъв глупак, когото наричат пастор Симон.
Миа видя с какво усилие Мунк произнесе името му. Изглеждаше абсолютно неадекватно. Навярно Анете имаше право. Изглежда, трябваше да го отстранят от случая. Точно сега бе склонна да се съгласи.
— Само това ли? Няма ли фамилно име?
Той въздъхна и поклати глава.
— Пастор Симон, само това. Помолих Габриел да провери дали името му не се среща някъде.
— А този Лукас Валнер? Майка ти знае ли кой е той?
— Явно е помощникът на Симон.
— А ти си виждал и двамата?
Миа знаеше, че и този въпрос не е приятен на Мунк, но трябваше да го зададе.
— Да, от разстояние — отвърна той сухо и отвори прозореца на автомобила.
Хвърли си цигарата и веднага запали нова, в това време спряха пред бяла сграда, където се помещаваше църквата. Ако Миа не знаеше къде отиват, нямаше да повярва, че са стигнали целта си. Отвън нищо не подсказваше това да е обредно място, приличаше на скаутски клуб или на малка, безименна обществена постройка. Едва когато влязоха в двора и се приближиха към вратата, се убедиха, че са на правилното място. На табелка до входа пишеше „Църква на Метусалем“, а отгоре имаше малък кръст. Къщата изглеждаше пуста и безлюдна. Вратата бе заключена и Миа не виждаше никъде признаци на живот.
Мунк слезе надолу по стълбите и тръгна по чакълеста алея, която водеше зад къщата. Миа щеше да го последва, но телефонът ѝ иззвъня. За момент се поколеба дали да се обади. В сегашното състояние на Мунк предпочиташе да не го оставя сам, но предвид вдигнатата тревога сред целия отдел, реши да отговори. Видя как гърбът му, облечен в палто, се изгубва зад ъгъла точно когато натисна зеленото копче.
— Да? Миа на телефона.
— Миа Крюгер ли е?
Гласът бе непознат.
— Да. С кого разговарям?
— Не беше лесно да се свържа с вас — въздъхна гласът.
— Така ли? С кого говоря? — повтори Миа.
— Съжалявам, ако ви безпокоя — извини се мъжът от другата страна. — От доста време се опитвам да ви намеря, но както казах, не беше лесно.
Миа последва Мунк зад ъгъла и видя, че колегата ѝ наднича през един прозорец.
— И за какво става въпрос? — попита тя нетърпеливо.
— Името ми е Алберт Вол — продължи мъжът. — Служител съм в църквата в Боре.
Църквата в Боре.
Гробището, където е погребано цялото ѝ семейство.
— Да? — подкани го Миа.
— Както вече ви споменах, съжалявам, задето ви безпокоя — поде църковният служител.
— Случило ли се е нещо?
Мунк се отдалечи от прозореца и продължи да обикаля бялата къща, собственост на религиозната общност.
— Да. Открихме го преди седмица и изглежда много странно. Не знаехме какво да направим, освен, разбира се, да се свържем с вас.
— И какво е станало?
Миа последва Мунк и го свари пред един прозорец от задната страна на къщата.
— Осквернен е гроб — съобщи църковният служител.
— Какво? — смая се тя. — Как?
— Ами, това е странното — продължи мъжът. — Изглежда единственият осквернен гроб е този на сестра ви.
Миа Крюгер се спря и забрави, че следи какво прави Мунк.
— Гробът на Сигри?
— Да, за съжаление — извини се църковният служител. — Не забелязахме някой от другите гробове да е докоснат.
— По какъв начин е бил осквернен?
— Не знам как да го кажа — продължи мъжът. — Цялата тази работа е много… неприятна. Някой е задраскал името на сестра ви.
— Задраскал? Как така?
— Със спрей. Първо го сметнахме за обикновен вандализъм, случват се такива неща, да, наоколо обикалят невъзможни младежи — но скоро установихме, че случаят е малко по-различен, затова толкова се учудихме.