Мунк се изправи светкавично.
— Как е тя?
— Добре е — отвърна лекарят. — И го казвам напълно откровено. Не открих нищо, просто лека преумора. Изглежда е станала твърде бързо от леглото, възможните причини са много, но няма нищо притеснително.
Мунк въздъхна с облекчение.
— Може ли да я видя?
— Дадох ѝ приспивателно, най-добре е да я оставим да си почине. Да го отложим за следобед? Става ли?
— Благодаря. — Мунк стисна ръката на лекаря.
— Още някой? — обърна се лекарят към Карен.
— Торкел Бине — отвърна тя. — Оплаква се от лекарствата си. Стаята му е в края на коридора. Ще ви покажа пътя.
Карен се усмихна мило на Мунк и последва лекаря надолу по коридора. Мунк стана и излезе на стълбите. Запали цигара, след това позвъни на Габриел Мьорк.
— Да?
— Холгер е.
— Къде си?
— В старческия дом. Имах да уредя личен въпрос. Докъде стигнахте?
— Възстанових филма от лаптопа на Сара Кисе. Малко е повреден, особено звука, но един приятел е добър в тези неща. Може ли да го използвам?
— Давай — каза Мунк.
— Веднага ще му се обадя — отвърна Габриел.
Мунк затвори и позвъни на Миа. Тя не си вдигна телефона. Позвъни още веднъж, пак не отговори. „Какво става с тези опърничави момичета“ — помисли си той и ѝ написа съобщение.
Обади ми се!
Набра номера на Лудвиг. Той, слава Богу, вдигна.
— Да?
— Мунк е. Ще ми направиш ли една услуга?
— Естествено.
— Би ли пратил някого в жилището във „Фрогнер“ да занесе някои неща на Мириам и Марион?
— Разбира се. От какво имат нужда?
— Ще ти изпратя списъка като есемес, а ти избери някого, на когото имаш доверие.
— Добре — отвърна Лудвиг.
— Да, а ти…
— Да?
Мунк за момент забрави какво щеше да попита. Потърка си очите. Налагаше се да си отдъхне малко, постъпваше безотговорно.
— Нещо за Малин Щолц?
— Още я няма. Нищо ново. Нито на летището, нито на Централна гара Осло. Хората да останат ли на позиция?
Мунк се замисли какво му бе казала Миа. Тя няма да избяга в чужбина. Иска да се прибере вкъщи. Жилище, пълно с огледала. Той потръпна. При цялото му нежелание да си го признае, именно това остави следи у него.
— Да, ще ги отзовем. Ще се заемеш ли?
— Дадено — отвърна Лудвиг.
— Обявихте ли за издирване онези от сектата?
— Обявени са за издирване — докладва Лудвиг.
— Отлично.
Мунк затвори, хвърли фаса си и понечи да запали още една цигара, но Карен излезе.
— Всичко наред ли е, Холгер?
Русорижата жена очевидно бе загрижена за него.
— Здравей, Карен. Да, добре съм.
— Не ми изглеждаш много добре. Не че изглеждаш зле, но не трябва ли малко да си починеш?
Приближи се до него на паркинга. Почти го докосна. Той усети парфюма ѝ. Обзе го странно чувство, затрудняваше се да го определи, преди да разбере на какво се дължи. Тя се интересуваше от него. Грижеше се за него. Отдавна не му се бе случвало. Обикновено той, Холгер Мунк, се грижеше за всички останали.
— Зает ли си? — попита Карен.
— Винаги съм зает — засмя се Мунк и се прокашля.
— Ще отделиш ли един час?
— Какво имаш предвид?
— Ела — подкани го Карен и го хвана за ръкава на палтото.
— Къде отиваме?
— Шшш!
Поведе го нагоре по стълбите, вътре в сградата, надолу по коридора, после влязоха в една свободна стая.
— Нямам време — възпротиви се Мунк, но Карен сложи показалец на устните си.
— Виждаш ли това легло? — посочи застланото легло под прозореца.
Мунк кимна.
— А вратата ей там?
Мунк отново кимна.
— Предлагам ти да вземеш душ и да легнеш да поспиш. Ще те събудя след един час. Тук никой няма да те безпокои.
— Не, аз…
— Честно казано, имаш нужда и от двете. — Карен сбърчи нос.