— Мамо? — повика тя пак майка си, този път малко по-силно.
Никой не ѝ отговори. Сигурно майка ѝ е отишла до тоалетната или някъде другаде. На Марион също ѝ се допишка. Къде е тоалетната? Приближи се до нещо, което ѝ заприлича на врата — няколко процепа в стената без дръжка — прокара малките си пръсти по тях, но не се отвори.
— Мамо?
Много ѝ се ходеше до тоалетната. Много. Не беше ли странно, че момиченцето, което живее тук, има бележка с нейното име? Сигурно е много любезна. Сигурно е знаела, че Марион ще дойде да поживее тук и е написала бележката, за да ѝ покаже, че може да използва стаята ѝ, че е добре дошла, както пише на изтривалката на съседа — „добре дошли“. Добре дошла при мен, защото аз живея тук. Можеш да рисуваш и да учиш буквички, ако искаш.
— Мамо? — извика тя с все сила.
Гласът ѝ се понесе из стаята и отекна в ушите ѝ.
Не, трябва да пишка.
Неочаквано нещо се задвижи зад стената. Забръмча, чу се скрибуцане. После утихна и пак се чу — слизаше надолу, все по-близо, сякаш някой удряше един о друг два капака — свиреха така в детската градина, когато си направиха оркестър с подръчни средства. Марион се загледа любопитно в стената, откъдето идваше шумът. Там имаше ръчка. Протегна ръка и я дръпна. Оказа се вратичка. Марион я отвори и доста се стресна, когато видя какво има в отвора, уплаши се, вътрешно усещаше, че това е много странно. В отвора седеше маймунка. Като тези, които се навиват и удрят две малки похлупачета едно о друго. До нея имаше бележка. Тя изчака маймунката да престане да звънти с похлупачетата и пъхна ръка да извади бележката.
На нея бяха написани само три букви. Някои се повтаряха. „Т“. Тази я познаваше. „Е“. И тази я знаеше — това бе буквата на Елса — тя работи в детската градина. И „О“. Тази, разбира се, също ѝ е позната. Сега наистина трябва, трябва да пишка. Стисна крака и се опита да прочете какво пише на бележката.
Етоте.
Не разбра какво означава.
— Мамо! Пииииишка ми се!
Марион викаше силно, но никой не отговори. Повече не можеше да стиска. Повдигна огромната рокля. Беше обута в странни кюлоти, много големи. Огледа се. Там, под бюрото. Свали големите гащи възможно най-бързо, седна на кошчето за боклук и се изпишка.
67.
Миа Крюгер паркира колата и тръгна към църквата. Църквата в Боре. Бялата, красива каменна сграда блестеше и пораждаше у нея безпокойство. Четири погребения в една църква. Три надгробни камъка в едно гробище. Съмняваше се, че ще издържи на гледката. Затова изчакваше толкова дълго. А сега някой бе проникнал там. Беше осквернил гроба на Сигри. Бе принудил Миа да се върне, без да е готова. Тя потърси с поглед църковния служител, обещал да я посрещне, но не го видя и тръгна неохотно, с тежки стъпки към гробовете.
На идване спря да купи цветя. Чувстваше, че не може да дойде с празни ръце. Едва не ѝ прилоша от аромата на цветята. Цветя. Къща, пълна с цветя. Приятели и съседи изказват съболезнованията си. Само това ѝ бе останало. Три гроба и къща, пълна с цветя. Продаде и двете къщи — и тяхната, и къщата на баба ѝ. Две прекрасни бели къщи в самия център на Осгорщран, недалеч от мястото, където бе живял Едвард Мунк. Семейното имущество. Но тя не можеше. Не искаше да ги задържи. Искаше единствено да забрави. Мина покрай една чешма, до която бе оставена зелена лейка. Засрами се. Три надгробни камъка. Четирима близки. Сигри, баба, татко и мама. Цялото ѝ семейство почиваше тук, а тя нито веднъж не бе почистила гробовете.
Сигри Крюгер.
Сестра, приятелка и дъщеря.
Родена на 11 ноември 1979 г. Починала на 18 април 2002 г.
Със силна обич и дълбока скръб.
Точно както беше казал църковният служител. Някой бе задраскал името на Сигри. Беше написал нейното име отгоре. Не можеше повече. Изпусна зелената лейка на земята, падна на колене и заплака. Изплака всичко, насъбрало ѝ се, всичко, което бе задържала в себе си. Отдавна не беше плакала, не се осмеляваше да почувства огромната си мъка. Седеше на земята, а сълзите ѝ се стичаха по бузите.
Ела, Миа, ела.
Сигри. Обичната, красивата, великолепната Сигри. Какво като застреля едно наркозависимо момче? Нищо. Това не променяше нищо. Само увеличи мъката. Още един покойник. Още мрак. Не го направи нарочно. Не възнамеряваше да го застреля. Наистина, наистина не възнамеряваше да стреля. Трябваше да я накажат. Не заслужаваше да живее. Сега го разбра. Заслужаваше да умре. През всичките тези години се чувстваше виновна, но не намираше думи да го изрази. Виновна е. За това, че е жива. Трябва да е със семейството си. Там е домът ѝ. При Сигри. Не тук, на тази проклета земя, завладяна от злото и егоизма. Няма смисъл да продължава да се бори, да се опитва да разбере, да се старае да върши добро. Светът е купчина боклук. Хората — прогнили отвътре. Няма работа тук.