Някой е написал името ѝ на камъка. Дали не я преследват? Дали не искат да я видят мъртва? Тя има, разбира се, врагове — нито една жена-полицайка с нейната слава не израства в кариерата си, без да се сдобие с такива, но точно сега не ѝ хрумваше нищо. Стана ѝ неприятно при вида на името ѝ върху надгробен камък, но оскверненият вечен дом на Сигри събуди у нея много по-болезнено чувство.
Тя тихо прокле неизвестния вандал, стана и си избърса сълзите. Събра листата и клонките, сложи цветята във вазата и се постара да направи мястото красиво. Заби пръсти в пръстта, разрови я, та да изглежда прясна. Така беше по-хубаво. Върна се там, където бе намерила лейката, и донесе гребло. Свали си якето и пуловера. Натопи ръкава на пуловера в лейката и се опита да измие името си от надгробния камък. Не успя. Спрей. Ще говори с някого, ще заръча да го почистят възможно най-скоро. Беше непоносимо да гледа този надгробен камък и как ѝ се подиграва. Как се присмива и на двете. Докато чакаше църковния служител, изгреба остатъците от старата шума. Трябваше да дойде по-рано. Сега бе прекалено късно. Тя промълви през стиснати устни извинявай, Сигри, прости ми и се опита да възпре още един изблик на сълзи. Зад вазата видя малка жълта пластмасова кутийка. Като тези от шоколадовите яйца „Киндер“. Наведе се, вдигна я и отиде да я изхвърли в най-близката кофа за боклук. Тръгна обратно към гроба, но на половината път спря.
Възможно ли бе?
Не, не може да е истина.
Бързо се обърна, върна се при кофата и извади малката жълта кутийка. Отвори я.
Вътре имаше бележка.
Миа разтвори бележката с треперещи пръсти.
Ето те, Миа. Много си умна. Но не достатъчно, нали? Мислиш си, че това е истинският гроб, но не е. Виждаш ли ме, Миа? Виждаш ли ме?
Миа се затича с всичка сила към колата, за да си вземе телефона. Имаше стотици повиквания, но нямаше сили да се занимава с тях. Изтри сълзите си и набра номера на Мунк.
68.
Лудвиг Грьонли излезе на верандата за пушачи на Мунк, за да подиша чист въздух. Въздъхна и се протегна. Беше изтощен, но не смяташе да се оплаква. През последните дни други в отдела бяха работили два пъти повече от него. Лудвиг Грьонли наближаваше шейсетте и без да го изричат гласно, от само себе си се разбираше, че след толкова дълга и вярна служба никой не възразява, ако вече не работи по двайсет и три часа в денонощието. Измъчваше го обаче не толкова физическото напрежение, колкото психическото. Никога нямаше спокойствие, постоянно трябваше да се върши нещо. Докато на свобода има сериен убиец, никой от тях не можеше да си отдъхне.
Телефонът му иззвъня. Видя познато име на дисплея и вдигна.
— Грьонли на телефона. — Лудвиг леко се изпъна.
— Здравей, Лудвиг. Шел е.
— Здравей, Шел. Откри ли нещо?
Шел Мартинсен бе стар негов колега. В продължение на много години работиха заедно, но за разлика от Мунк, Мартинсен доброволно избра понижението. Или по-скоро сам реши да не се напряга много. Намери си жена. Пожела да го преместят в полицейското управление в Рингерике. Старият колега на Лудвиг направи добър избор. Звучеше спокойно и в добро настроение.
— Всъщност, да.
— Група за взаимопомощ за бездетни жени ли?
— Да — потвърди колегата на Лудвиг, — или дискусионна група, както са я наричали. Понякога Хайди работи за доброволческия център в Рингерике, така че тя ме насочи към тази следа.
Хайди бе жената, накарала Мартинсен да напусне Осло. Самият Лудвиг понякога се замисляше за това. Да се сбогува със стреса в столицата и да си намери работа в някое малко градче. Досега не му се бе случило, а вече не му оставаха много години до пенсионирането.
— Групата е съществувала между 2005 до 2007 г., нали този период те интересува?
— Точно така — отвърна Лудвиг. — Имаш ли списък с имената?
— Имам нещо повече. Очертава се да намеря обща снимка на групата с имената и допълнителна информация.