— Страхотно, Шел, страхотно — похвали го Лудвиг, влезе вътре и се върна при бюрото си. — Ще ги изпратиш ли по факса?
На мига съжали.
— По факса ли, Лудвиг? — засмя се колегата му. — Нямаш ли имейл?
— По имейла, разбира се. Исках да кажа по имейла.
— Ще накарам някого да я сканира и да ти я изпрати възможно най-скоро.
— Чудесно, Шел, страхотна работа си свършил.
— Ще разрешите ли случая? — попита Шел малко по-сериозно. — Хората тук говорят. Имат съмнения.
— Ще я заловим — увери го Лудвиг и си помисли, че сигурно е издал твърде много.
— Нея? Щолц? Тази, чиято снимка ни пратихте ли? Тази, която издирвате?
— Още не знаем. — Лудвиг се замисли. — Има ли я на снимката?
— Възможно е, не съм я виждал. Хайди отиде в доброволческия център да я вземе, сега пътува насам. Здравей, Рюне! Работи ли ни скенерът?
Последното колегата на Лудвиг извика на някого от другата страна на линията. Получи отговор и се върна на телефона.
— Ако Хайди е права и я намери, ще я получиш до края на деня.
— Прекрасно! — възкликна Лудвиг.
Тъкмо затвори и Габриел Мьорк надникна в стаята.
— Чувал ли си се с Мунк или с Миа?
— Току-що говорих с Мунк, но Миа не си вдига телефона. Защо?
— Исках само да ѝ кажа, че според мен ще оправим филма до края на деня. Изпратих го на един приятел, който знае как да изчисти шума.
— Чудесно. — Лудвиг изведнъж си спомни какво го бе помолил Мунк. — Случайно да се нуждаеш от малко чист въздух?
— Защо?
— Дъщерята на Мунк чака да ѝ занесат някои неща в апартамента. Ще свършиш ли тази работа?
— Готово — отвърна младежът. — Какво трябва да ѝ занеса?
— Почакай. — Лудвиг се зае да проверява списъка, който Мунк му бе изпратил на телефона.
69.
Емилие Исаксен влезе в малката къща и не повярва на очите си. Коридорът бе мрачен и така задръстен с вехтории, че беше трудно човек да се промъкне. Останалата част от жилището не се намираше в по-добро състояние. Дюшеци, пепелници, торби с неизхвърлен боклук. Емилие едва се сдържаше да не си запуши носа. Опитваше да си придаде доволно изражение, не искаше да разстройва допълнително малкото момченце, преживяло и без това твърде много. Бяха го оставили само цяла седмица в тази къща, претъпкана с боклуци, без храна и без да има кой да се погрижи за него. Емилие Исаксен беснееше вътрешно, но въпреки това успяваше да запази усмивката си.
— Искаш ли да видиш тайното ни място? — попита малкият Трубен.
Беше изключително щастлив, че някой е дошъл на гости. Когато отвори вратата, на Емилие ѝ се стори почти изпаднал в шок, уплашен, с големи, насълзени очи, но сега се бе поотпуснал.
— С удоволствие — усмихна се тя и го последва нагоре по стълбите до втория етаж.
Вторият етаж бе в същото лошо състояние като първия. Емилие не можеше да го проумее. Дойде ѝ твърде много. Едно е да си беден, но това? Едва стаята, която очевидно бе на момчетата, напомняше за дом. Миришеше на чисто, беше светло и подредено.
— Крием разни неща в дюшека, в случай че дойдат злодеи — усмихна се Торбен и коленичи до леглото. Отвори страничния цип на тънкия дюшек и го повдигна, за да го види Емилие.
— Това ли е бележката от Тобиас? — посочи я тя.
— Да — кимна ентусиазирано Торбен.
Отивам да шпионирам християнките, ще се върна скоро. Тобиас.
— Знаеш ли кога я е написал?
Малкото момченце се замисли.
— Ммм не. Но е било, преди да се прибера, защото беше тук, когато дойдох.
Емилие не успя да сдържи смеха си.
— Навярно си прав. А кога се прибра?
— След мача.
— Кой мач? Помниш ли?
— Ливърпул срещу Норич. Гледах го у Клас. Те имат футбол по телевизора, не само финала на купата на Норвегия, всякакъв футбол. Ние с Клас сме фенове на Ливърпул. Те спечелиха.
— Да не е било в събота?
— Ами, може да е било в събота, да. — Торбен се почеса по главата.
Момченцето, цялото мръсно, не миришеше особено добре. Трябваше да се изкъпе, да се преоблече, имаше нужда от храна и чисти чаршафи. Днес беше петък. Бе стояло вкъщи само от събота. Емилие седеше объркана на пода в стаята на момчетата. Какво да прави? Как да го остави само. Не можеше обаче да го вземе със себе си вкъщи. Или пък можеше?
— Искаш ли да видиш какво друго крием тук? — усмихна се Торбен.
Сякаш се страхуваше тя да не си тръгне, след като получи това, за което бе дошла.
— Да, искам. Но, Торбен?
— Да?
— Значи, Тобиас го няма, откакто си намерил бележката?