— Да. Никой не е идвал вкъщи.
— И никой не се е обаждал?
Момченцето поклати глава.
— Телефонът не работи. Не се чува никакъв звук, когато вдигна слушалката, а знаеш ли, мобилните телефони са много скъпи.
Емилие кимна и го погали по косата.
— Да, доста са скъпи, а и не е задължително човек да има мобилен телефон.
— И Тобиас казва така.
— Какви са тези християнки?
— Не е ясно, само гадаем — отговори момченцето разсъдително. — Някои раправят, че ядяли хора, ама не е вярно. Не идват обаче в нашето училище — имат си свое.
За новите обитатели на гората Емилие Исаксен знаеше колкото и всички останали. Почти нищо. Бяха ги обсъждали, разбира се, в учителската стая, бяха споделяли предимно клюки. Нито едно от децата не бе регистрирано в училището, така че отговорността не беше тяхна.
— Значи е тръгнал в събота и оттогава никой не го е виждал?
— Не знам дали е тръгнал в събота. Ливърпул спечели с три на нула. Лиус Суарес отбеляза хеттрик. Знаеш ли какво е това? Защо нямат всички футбол на телевизора? Носиш ли ми нещо за ядене? Много обичам пица.
— Искаш ли пица?
— Да, много — кимна Торбен. — Но първо погледни тук.
— Добре — усмихна се Емилие.
— Това камъче е паднало от луната — каза Торбен и ѝ показа черно камъче с дупка. — Пазим го, защото, ако си го поискат обратно, ще ударим с един куршум два заека — хем ще запълним дупката в луната, хем ще видим какви хора живеят там. Не е ли яко?
— Да, много е яко — съгласи се Емилие леко припряно.
Тобиас Ивершен бе изчезнал преди седем дни и никой не беше съобщил.
Тя дори не смееше да си помисли какво може да се е случило с чудесното момченце, което толкова силно бе обикнала през последната година.
— А това е тайна информация за един наш познат полицай. Можем да му се обаждаме по всяко време, ако ни трябва нещо и ако сме в Осло. Защото сме герои, нали знаеш?
— Да, чух. — Емилие пак помилва косата на Торбен.
Едва успя да прокара пръсти през нея. Наистина трябваше да се изкъпе. И да яде. И не на последно място — да има с кого да говори. Двамата братя бяха открили жертва номер две от гротескните убийства, за които всички медии тръбяха. На следващия ден организираха общо събрание във физкултурния салон, присъстваха и психолози, така че децата да имат с кого да поговорят за случилото се, ако поискат.
— Казва се Ким, тук го пише — посочи гордо Торбен.
Той ѝ подаде визитната картичка и пак посочи.
— К-и-м, Ким, нали?
— Отлично, Торбен. Нима можеш да четеш?
— Мога — подсмихна се момченцето.
Емилие разгледа визитната картичка.
Ким Колсьо. Отдел убийства. Специални части.
— Знаеш ли какво, Торбен? — Емилие се надигна.
— Не.
— Мисля да купим пица.
— Наистина!
Хлапето не спираше да се усмихва.
— Но най-добре първо да си вземеш душ и да си облечеш чисти дрехи. Ще се справиш ли сам, или да ти помогна?
— Пфу, ще се справя, разбира се. — Малкият се приближи до един шкаф. — Това са моите дрехи. — Той посочи трите рафта най-отдолу.
— Чудесно — одобри Емилие. — Ще успееш ли да намериш каквото ти трябва и да се изкъпеш? После ще отидем с колата да купим пица.
— Много ясно — засмя се Торбен, коленичи пред шкафа и започна да вади каквото смяташе, че му трябва.
— Аз излизам само да се обадя по телефона. Става ли?
— Нали няма да си тръгнеш? — той погледна разтревожено.
— Не — отвърна Емилие.
— Сигурна ли си?
— Напълно, Торбен.
Тя пак го помилва по косата.
— Нали ще се справиш с душа сам?
— Да. — Торбен заподскача към банята.
Емилие не си и помисли да проверява в какво състояние е тя. Вече не можеше да крие какво изпитва. Отчаяние. Двете братчета живееха при тези условия, без да има кой да се грижи за тях.
Изчака да чуе водата в банята, спусна се надолу по стълбите и излезе на двора, за да се обади по телефона.
— Полицейско управление Рингерике.
— Здравейте. Аз съм Емилие Исаксен. Учителка съм в училището в Хьонефос и искам да съобщя за изчезване.
— Почакайте — спря я гласът. — Ще прехвърля обаждането ви.
Емилие губеше търпение, но я прехвърлиха в системата.
— Холм.
Емилие се представи и разясни за какво става въпрос.
— А къде са родителите? — попита мъжът по телефона.
— Това не знам. Намерих малкото братче само в къщата. Стоял е самичък там цяла седмица.
— А момчето, за което говорим — Тобиас, нали?
— Ивершен. Тобиас Ивершен.
— Кога е видян за последно?