— Да, добре, чудесно — прекъсна я Миа. — Но сега не е там?
— Не, тръгна си.
— Знаете ли къде отиде?
— Не, не знам. Беше много уморен. Казах му, че…
Миа изруга тихо. Нямаше време за това.
— … събудих го след един час. И тогава не изглеждаше особено добре, но…
— Но не знаете къде е отишъл?
— Не, обадиха му се по телефона и той направо излетя през вратата. Дори не каза „довиждане“ — обясни Карен.
— Окей — каза Миа. — Благодаря.
— Миа? — обади се Карен, миг преди тя да затвори.
— Да?
— Не знам дали е важно, но колата ѝ е тук.
— Чия кола?
— На Малин. Малин Щолц. Колата ѝ е тук.
Валеше толкова силно, че Миа се видя принудена да намали скоростта. Капките се удряха в стъклото подобно на градушка. Колите пред нея биеха спирачки, червените светлини проблясваха през предното стъкло срещу нея. Отпусна педала на газта и пое дъх. Бяха се обадили на Холгер. Кой? Някой му се бе обадил и той се беше втурнал. Холгер никога не се втурваше. Дори не бе казал „довиждане“. Хукнал е. Какво, по дяволите, е накарало Холгер да хукне?
Извършителят.
Разбира се. Марион е изчезнала. Извършителят е позвънял на Холгер. А Холгер не се е обадил на никого от отдела. Втурнал се е, без да каже „довиждане“. Марион. Не би се завтекъл за никого другиго.
— Там ли сте, Миа?
— Извинявайте, Карен, какво казахте?
— Сигурно не е важно. Ще поговорим по-късно.
— Напротив. Какво казахте? Колата ѝ?
— Да, в гаража е. Не знам дали това има някакво значение…
— Каква е колата?
— Бял ситроен.
Бял ситроен.
Миа погледна през прозореца. Опита се да разбере къде се намира. Шлепенден. Не беше далече.
— Идвам — каза тя. — Заключена ли е?
— Не знам — отговори Карен. — Но ключовете вероятно са в шкафчето ѝ в стаята на персонала. Тя е малко разсеяна, губи разни неща. Помня как говореше за…
— Отлично, Карен — прекъсна я Миа. — Ще ги потърсите ли. Ей сега идвам.
Затвори и се обади на Анете.
— Анете на телефона.
— Здравей, Миа е.
— А, ето те. Къде се губиш?
— Осгорщран. Мунк не ти ли е звънял?
— Не. Чу ли?
— Да, мамка му.
— Пълен ад.
— Микелсон е тук. Полудял е.
Миа се хвана, че точно в този момент въобще не ѝ пука какво мисли Микелсон.
— Кой ръководи сега? — Тя се огледа за отклонението.
— Микелсон — отвърна Анете.
— Но той и представа си няма от случая, Анете. Трябва ти да поемеш командването.
— Какво мога да направя? Ти къде си впрочем?
— Скоро ще бъда в Хьовик. Намерихме колата на Щолц. А имаме ли нещо ново за нея?
— Не, нищо. Какво да правя?
— Притисни Габриел и вземи джипиес координатите от проклетия филм. И го накарай да проследи телефона на Мунк. Според мен убиецът му се е обадил и той пътува натам.
— Добре — каза Анете. — Още нещо?
— Трябва…
Миа видя отклонението за Хьовик и сви по него. Дъждът започваше да отслабва и тя виждаше накъде кара.
— Трябва?
Миа не се сети за нищо друго.
— Просто се погрижи да оправят филма, колкото се може по-бързо, и да проследят телефона на Мунк.
— Добре — съгласи се Анете. — А, да, Лудвиг има нещо за теб.
— Какво?
— Снимка. Дискусионна група в Хьонефос.
Гениално. Налучка и позна.
— Помоли го да ми я изпрати на телефона.
— Окей.
— А за Щолц не е изникнало нищо?
— Нищичко.
— Добре, пристигам след малко. Ще ти се обадя, ако се окаже, че в колата има нещо важно.
Миа затвори и сви към старческия дом.
72.
Лукас седеше на пейката до езерцето, загърнат в одеяло. Облякъл беше сухи дрехи, но все още не можеше да се стопли. Пастор Симон го бе държал дълго под водата. Едва не се удави. Пасторът го попита дали вижда Дявола, Лукас не го виждаше и тогава той потопи главата му във водата. Лукас бе объркан. Първо пастор Симон го държа под водата, а сетне му донесе сухи дрехи. Имал е дрехи в колата си. И одеяло. Пасторът бе предвидил всичко? Защо?
Пастор Симон се върна от колата с пакет храна и термос. Седна на пейката срещу Лукас. Сандвичи с брюнуст. Отвъртя капака на термоса и наля топло какао в чашата.
— Пий и яж — нареди той.
Лукас отпи глътка какао и усети как топлината се стича по гърлото му. Дъвчеше бавно филиите под погледа на пастора. Пастор Симон не отронваше и дума. Седеше със скръстени ръце на срещуположната пейка и го наблюдаваше с мек поглед. Лукас все още бе малко уплашен, но се чувстваше несравнимо по-добре, отколкото преди малко. Пасторът не сваляше очи от него и за секунда. Обикновено вперваше поглед над главата му, отправяше го към небето или го зарейваше нанякъде, във всеки случай не гледаше право в него, втренчен в очите му, както сега. Лукас бързо си възвърна телесната топлина. Опита да срещне погледа на пастора, но му се отдаде само отчасти. Изяде всички филии и изпи три чаши какао и тогава най-сетне пастор Симон проговори.