— Бог изпрати своя син, Иисус, Единородния, на земята, за да поеме греховете на хората — подхвана той. — Хората имаха възможност да спасят Иисус, но вместо него избраха Варава, разбойника.
Лукас кимна леко.
— Какво говори това за хората? — попита пасторът.
Лукас мълчеше. Със сигурност щеше да даде грешен отговор и пак да стои под водата. Все още усещаше паниката в тялото си.
— Че не знаят какво е добро за тях — продължи пасторът. — Хората не могат да вземат решения за себе си. Това го разбираш, нали, Лукас?
Лукас кимна. По този въпрос бяха говорили и преди. Хората са глупави. Не знаят какво е добро за тях. Затова Бог избира само някои, които да се възкачат на небето. Единствено специалните. Посветените. Тези, които са прозрели. Четирийсет човека от общността. И малцина други, живеещи на различни места по света, с които ще се срещнат по-късно.
Пастор Симон погледна право в него и хвана ръката му.
— Аз съм Бог — заяви той.
Лукас усети как топлината се завръща в тялото му. Отново го полазиха тръпки, по-силно от когато и да било. От пръстите на краката, нагоре по глезените, по бедрата, в корема, по шията, боцкаха го по лицето, чак до ушите.
— Аз съм Бог — повтори пасторът. — А ти си моят син. Лукас зяпна.
— Ти си моят син, Лукас. Ти си новият Иисус.
Лукас едва не припадна. Пасторът е Бог. Разбира се. Така всичко се връзва. Това е причината. Когато говореше с Бог в кабинета си, всъщност говореше със самия себе си. Пасторът е Бог. А той, Лукас, е Божият син.
— Татко. — Лукас почтително се поклони.
— Сине — пасторът положи ръка на главата му.
Лукас усети топлината от Божията ръка да се разпростира по скалпа му.
— Ти издържа изпита — отсъди пасторът. — Остави живота си в моите ръце. И се надявам да се осланяш на мен. Можех да те убия, но не го направих. Защото имаш важни задачи, които ти предстои да свършиш, преди да се отправим към дома.
— Дома? — попита предпазливо Лукас.
— На небето — усмихна се пасторът.
— Наистина ли съм новият Иисус? — заекна Лукас.
Пасторът кимна.
— Преди двайсет и седем години те изпратих на земята.
Лукас не вярваше на ушите си. Разбира се. Всичко си дойде на мястото. Затова няма родители.
— А аз те намерих — той сведе почтително глава.
— Ти ме намери — потвърди с усмивка пасторът.
— Но първият Иисус е извършил велики дела. Какво съм направил аз? — попита Лукас.
— И това ще стане. Днес.
— Днес? — развълнува се Лукас.
Пасторът отново се усмихна и се запъти към колата. Върна се с малък пакет в ръце и внимателно го постави на пейката.
— Това за мен ли е?
— Отвори го — нареди пасторът, без да спира да се усмихва.
Лукас отвори пакета с треперещи пръсти. Видя какво има в него и затвори очи.
— Пистолет?
Пасторът кимна.
— Какво трябва да направя?
Пасторът се приведе към него и хвана ръката му.
— Миналата седмица в Дома на светлината дойде един нашественик.
— Кой?
— Едно момче, пратеник на дявола.
Лукас усети у себе си надигащото се негодувание. Дяволът е изпратил момче да им попречи да отпътуват. Предчувстваше го. Пасторът и Нилс напоследък бяха толкова мълчаливи.
— Но за щастие аз съм по-силен от Дявола — заяви пасторът. — Аз го разбирам, а той мен — не.
„Естествено“, помисли си Лукас.
Deo sic per diabolum.
Пътят към Бог минава през Дявола.
Да разбираш Дявола. Да го опознаеш. Това е имал предвид пасторът.
— И къде е сега момчето?
— Затворено е в скривалището.
— И какво ще правим с него?
— Ти ще го убиеш — обяви пасторът.
Лукас погледна пистолета пред себе си и бавно кимна.
— Има само един малък проблем.
— Какъв?
— Той е пленил Ракел. Моята Ракел.
— Този дявол — изсумтя Лукас.
— Налага се да бъдеш внимателен. Убий момчето, но не наранявай Ракел. Тя ми е нужна на небето.
— Ще направя каквото е по силите ми.
Лукас се наведе и целуна ръката на пастора. Пасторът стана. Лукас прибра пистолета в пакета и се качи с него в колата.
— Когато отидем на небето, ще имаш своя Ракел — обеща пасторът.