— Да опитаме ли още веднъж да отворим капака — попита Ракел; той почти я съзираше — седеше недалече от него.
— Мен ако питаш, няма смисъл — отвърна Тобиас.
Не искаше да звучи песимистично, но бяха опитвали многократно, за последно преди няколко часа. Той се беше покатерил по стълбата и бе натиснал дървения капак с рамо, но капакът не помръдна, пак го бяха залостили отвън, а шперцът на Тобиас беше безполезен, защото катинарът стоеше от другата страна.
За щастие разполагаха с храна. И с одеяло. И с джобно фенерче, макар че се налагаше да пестят батериите, защото не откриха резервни. Намираха се в убежище. Ракел му обясни всичко. Бяха я държали тук многократно. Тук затваряха непокорните деца. Непослушните. Обикновено не ги държаха дълго, зависи в какво се бяха провинили. Тобиас научи, че в това имение прилагат много наказания. Едно от тях бе да не говориш в продължение на една седмица. Затова Ракел му бе писала бележки при оградата. Можеше да говори, не си бе изгубила гласа, както той си бе помислил в началото. Най-напред я взе за глухоняма като вожда Бромдън в „Полет над кукувиче гнездо“, а тя умееше да говори — след като го бутнаха в шахтата при нея, почти не спираше. На Тобиас му бе приятно да слуша гласа ѝ. Тя не говореше като другите му познати момичета, не беше като съученичките му, които предимно се кикотеха или дрънкаха глупости. Ракел се изразяваше добре, почти като възрастна. Освен това знаеше къде стоят всички неща в скривалището. Имаше кутии с храна и големи съдове с вода, и бензин, и дрехи и всичко необходимо — не намериха батериите, но положително и те бяха там някъде.
Тобиас бе влизал в убежище и преди — имаха в училище и бяха провели учение там. От гражданска защита надуха сирените в Хьонефос и всички трябваше да слязат в убежището в дълга редица и да се скрият там, все едно са във война. В скривалището в училище имаше само няколко стари гимнастически дюшека и няколко стика за хокей на трева — не като тук, където имаше почти всичко възможно. През първите дни се страхуваше, но вече започваше да се успокоява. Не се случваше нищо лошо, а мина много време. Накрая човек излиза — това му каза Ракел, накрая човек излиза, просто понякога се налага малко да почакаш. Той се тревожеше най-вече за братчето си. Торбен щеше да се уплаши, когато се прибере вкъщи и открие, че той не е там. Вярно, написа бележка, скри я в дунапреновия дюшек в леглото си, този, дето се отваря с цип — тайното им място, както го наричаха. Отивам да шпионирам християнките, ще се върна скоро. Тобиас — това написа. Надяваше се бележката му да е помогнала.
— Вече не вярвам, че Бог съществува. — Ракел хвана ръката на Тобиас.
Тобиас и преди бе държал ръката на момиче; но това беше различно. Ракел обичаше да стиска дълго ръката му и той обичаше да стиска нейната. Пръстите ѝ бяха меки и топли и когато седеше близо до него, той усещаше и топлината на тялото ѝ. Чувството бе почти хубаво да седят един до друг, всъщност нямаше нищо против да продължават да седят заедно. Стига да не бяха затворени под земята.
— Аз не вярвам в Бог — отвърна Тобиас.
Бяха говорили за това много пъти. Явно бе важно за Ракел. Да говори за Бог. Понякога му се струваше, че тя говори повече на себе си, но се опитваше да ѝ отговаря, колкото се може по-добре.
— Защото, ако имаше Бог, той нямаше да позволи на хората да правят ужасни, отвратителни неща. Не си ли съгласен?
Ракел се приближи по-плътно до него и стисна ръката му. Той стисна нейната. От време на време правеха така.
Всичко ще е наред. Заедно сме.
— Съгласен съм — отвърна Тобиас, макар че не го занимаваше толкова много въпросът дали има Бог, или не.
В училище им бяха казали, че има много богове, навсякъде по света хората вярват в различни неща, но това не бе любимият му предмет. Досега не се беше замислял толкова много по въпроса.
— В какво вярва човек, ако е престанал да вярва в Бог? — запита се Ракел.
— В Супермен — опита се да я развесели Тобиас. Такива неща говореше, когато брат му бе тъжен, забавни неща, та малкият да се почувства по-добре.
— В кого? — не разбра Ракел.
Не, наистина. Ракел знаеше много малко. Не бе чувала за нищо.
— Един мъж, страшно е силен и може да лети.
— Ама никой не може да лети — учуди се момичето.
— Да, той не може да лети, но… да, той не съществува наистина, герой е от комикс.
— Ние имаме комикси за Иисус — сподели Ракел и притихна.