— И така, докъде стигнахме с Марион Мунк? — попита Микелсон.
В този момент иззвъня телефонът на Анете. Микелсон я погледна недоволно.
— Дежурният в „Грьонлан“ — поясни тя. — Трябва да вдигна.
Излезе от стаята.
— Да? Анете е.
— Здравей. Хилде Мир е на телефона. Един човек иска да говори с теб.
— Лично с мен?
— Не, с някой от вас. Опитах да се свържа с Мунк и Миа, но не ми отговарят.
Миа не отговаря? Къде ли е?
— Много съм заета в момента. Дано да е важно.
— О, определено е важно.
— Кой иска да говори с мен?
— Малин Щолц.
Анете едва не си изпусна телефона.
— Моля?
— Малин Щолц е тук.
От смайване Анете забрави да отговори. Затвори телефона и се втурна в заседателната зала.
— Щолц е при нас — извика тя.
— Какво? — изуми се Микелсон. — Ама как така?
— В „Грьонлан“ е. Къри, ти идваш с мен.
— Слушам. — Къри си навлече якето.
77.
Холгер Мунк седна в леглото. Имаше невероятно силно главоболие и устата му бе ужасно суха. Огледа се объркано. Стая в здравно заведение. Обстановката бе болнична. Старческият дом. Все още се намираше в „Хьовиквайен“.
Но как, по дяволите…
Изправи се бързо, ала се наложи пак да седне. Стаята се завъртя около него. Прозорец. Навън е тъмно. Вечер. Бе проспал целия ден. В легло в старческия дом „Хьовиквайен“, с дрехите. Претърси си джобовете, но не си намери телефона. Пълен ад. Какво става, за Бога? Къде е Карен? Нали щеше да го събуди? Добра се, залитайки, до вратата и се опита да я отвори, но не успя. Вратата бе заключена отвън. Опита се да напипа ключалката от вътрешната страна, ала не намери такава. Някой го беше заключил вътре. Това бе най-ненормалното. Холгер Мунк осъзна какво се е случило и усети как го обзема паника.
Дявол да го вземе.
Замахна с тежкия си юмрук към вратата и завика възбудено.
— Ехо?
Започна да удря отчаяно и същевременно се опитваше да си събере мислите.
— Има ли някого?
Отново си бръкна в джобовете. На палтото и на панталоните. Замъкна се обратно до леглото и започна да претърсва чаршафите. Никъде нямаше и следа от телефона му.
Вратата зад гърба му се отвори и непозната сестра надникна вътре. Погледна го изплашено.
— Кой сте вие? Какво правите тук?
— Мунк, полицейско управление Осло, отдел „Убийства“ — измънка Мунк и се шмугна покрай нея. — Виждали ли сте Карен?
— Карен ли? — попита стреснатата сестра. — Не е на смяна. Защо?
— Трябва да използвам телефона ви. — Мунк се заклатушка към рецепцията.
— Не, почакайте, не можете просто да…
— Мунк, полиция, майка ми е настанена тук — измърмори той и вдигна телефона.
Застина със слушалката в ръка, леко смутен. Проклети модерни технологии! Вече не знаеше никакви номера наизуст. Набра номера на информация и помоли да го свържат с полицейския участък в „Грьонлан“. Най-сетне му вдигнаха. Поиска да го прехвърлят към Специалния отдел. Обади се Лудвиг.
— Грьонли.
— Мунк е.
— По дяволите, Мунк, къде си?
— Нямам време за това, Лудвиг. Миа там ли е?
— Не, няма я.
— Как така я няма? Къде е?
— Не е тук — отвърна Лудвиг.
— Но какво става, за Бога! — възкликна Мунк. — Габриел там ли е?
— Мунк? — прекъсна го Лудвиг.
— Свържи ме с Габриел. Той знае как да проследи телефона ѝ. Дай ми Габриел.
— Мунк? — настоя Лудвиг.
— Дяволите да те вземат, Лудвиг, какво има? Дай ми Габриел.
— Внучката ти е изчезнала — съобщи Лудвиг на другия край на линията.
Мунк притихна.
— Марион е изчезнала — повтори Лудвиг. — Някой я е отвлякъл от жилището. Нещата обаче се нареждат, Мунк. Щолц е при нас. Сама дойде. Чу ли ме? Малин Щолц е при нас. Анете и Къри я разпитват. Всичко се нарежда.
Мунк бавно се събуждаше. Като мечка след зимен сън.
— Не е тя — изръмжа той.
— Как така?
Сега всичко се навърза в съзнанието на Мунк.
— Изпрати ми кола.
— Но, Мунк?
— Изпрати ми кола — извика той в слушалката.
— Да, но къде си? — викна на свой ред Лудвиг.
— Извинявай — отвърна Мунк, усещайки, че цялото му тяло се тресе. — Дом за възрастни хора „Хьовиквайен“. Изпрати кола, Лудвиг. Не мога да шофирам. Изпрати кола.
Остави слушалката на масата пред себе си и излезе с нестабилна походка във вечерния мрак.